Фрай вдигна поглед. На прага стоеше Мейсън.
— Бързо си пожелай нещо — отвърна тя. — Повтори същото, което си мислех. Пожелай си и ще се сбъдне.
— Никога не съм чувал за такова нещо, но няма проблем. Ето: пожелавам си да изядеш един хамбургер заедно с мен. Как ти звучи? — засмя се той. — Днес се чух по телефона с майка ми и когато й казах, че онзи ден съм ти позволил да платиш вечерята, тя ми се развика. Не й харесвало мъжете и жените да си делят сметките, освен ако не ставало дума за делова среща или за изпаднал германец. С моята заплата не трябвало да съм толкова стиснат. — Тим се усмихна. — Струва ми се, че имаше право.
— Не съм съвсем сигурна, но да, с удоволствие бих хапнала хамбургер — само че набързо, ако не възразяваш. — Фран посочи към купчината папки и списания. Трябва да започна да преглеждам всички тези неща.
— Чух за извънредното заседание на комисията за условно освобождаване. Това ще е изпитание за Моли, нали?
— Да, така е. Как върви разследването?
Фран се поколеба.
— В болницата „Лаш“ стават ужасни неща, дори отвратително, но тъй като още нямам никакви доказателства, най-добре изобщо да не говоря за това.
— Може би няма да е зле да се пооткъснеш за малко — предложи Тим. — Съгласна ли си да отидем в „Пи Джей“?
— Естествено, от там ще си стигна вкъщи за две минути.
Той с лекота вдигна списанията и папките от бюрото й.
— Всичко ли ще ти трябва?
— Да. Имам на разположение цял уикенд.
— Звучи забавно. Да вървим.
По време на вечерята в „Пи Джей Кларк“ приказваха за бейзбол — за началото на пролетните тренировки, за преимуществата и недостатъците на различни играчи и отбори.
— Най-добре да внимавам. Ти спокойно можеш да оглавиш спортната редакция — каза Тим, докато плащаше сметката.
— Там може да се справя по-добре, отколкото със сегашната си работа — кисело отвърна Фран.
Той настоя да я изпрати до жилището й.
— Няма да те оставя да мъкнеш всичко това. Ще ти откъснат ръцете. Но те уверявам, че няма да ти досаждам.
Когато излязоха от асансьора на нейния етаж, Тим спомена за смъртта на Наташа и Барбара Колбърт.
— Всяка сутрин излизам да тичам каза той. — И днес, докато правех поредната обиколка, се замислих как Таша Колбърт тичала също като мен, препънала се, паднала и повече никога не дошла в съзнание.
„Препънала се във връзката на маратонката си?“ — помисли си Фран, докато отваряше вратата и палеше лампата.
— Къде да оставя тези неща? — попита Тим.
— Хей там, на онази маса, ако обичаш.
— Няма проблем. — Той се завъртя и се насочи към изхода. — Предполагам, че си спомних за Таша Колбърт, защото я докараха в болницата, когато баба ми беше там.
— Наистина ли?
Тим излезе в антрето.
— Да. Тогава бях при баба ми. Таша беше през две стаи от нейната. Баба почина на другия ден. — Той замълча за миг, после сви рамене. — Е, лека нощ, Фран. Изглеждаш уморена. Не работи до много късно. — Тим си тръгна, без да забележи ужасеното изражение на лицето й.
Тя затвори вратата и се облегна на нея. Беше абсолютно убедена, че баба му е била възрастната жена, за която е говорила Анамари Скали и за която първоначално е било предназначено експерименталното лекарство, превърнало в жив труп Таша Колбърт.
76.
— Преди да си тръгна, Моли, ще ти дам успокоително, което ще ти помогне да спиш нормално тази нощ — каза доктор Даниълс.
— Както желаете, докторе — безразлично отвърна тя. Бяха в дневната.
— Ще ти донеса чаша вода — рече психиатърът и се изправи, за да отиде в кухнята.
Моли се сети за шишенцето със сънотворни таблетки, което бе оставила на кухненския плот.
— Мивката на бара е по-близо, докторе — бързо каза тя.
Знаеше, че Даниълс внимателно я наблюдава, докато преглъщаше хапчето.
— Наистина съм добре — увери го Моли, като остави чашата.
— Ще се почувстваш много по-добре, след като се наспиш както трябва. Легни си веднага щом си тръгна.
— Разбира се. — Тя го изпрати до вратата. — Минава девет. Съжалявам. Сигурно ви провалих вечерите тази седмица, нали?
— Нищо не си провалила. Утре ще си поговорим.
— Благодаря ви.
— Не забравяй. Веднага си легни, Моли. Съвсем скоро ужасно ще ти се доспи.
Тя изчака, докато се увери, че Даниълс е потеглил, превъртя два пъти ключа и настъпи с крак резето на пода. Този път звукът й се стори познат и не я изпълни с ужас.