— Докторе — като се мъчеше да говори максимално спокойно, каза тя, — трябва да се махнем оттук. Незабавно. Подготвили са ни клопка. Калвин Уайтхол никога няма да ви позволи да разгласите това, особено по телевизията!
— Не разбирам… — отвърна Лоу и на лицето му се изписа почти детинско объркване.
— Повярвайте ми. Моля ви!
Той стоеше до нея по средата на лабораторията, опрял длани върху работния плот.
— Това са глупости, госпожице Симънс. Господин Уайтхол…
Фран го хвана за ръката.
— Тук е опасно, докторе. Трябва да се махнем.
Тя чу слаб шум и усети силно въздушно течение. Някой отваряше прозореца в дъното на помещението.
— Вижте! — извика Фран и посочи към тъмен силует, едва забележим на фона на нощното небе.
Замъждука пламъче, вдигнато от нечия ръка, която след миг като че ли се отдръпна назад. Фран внезапно осъзна какво става. Човекът на прозореца се готвеше да хвърли вътре запалителна бомба. Щеше да взриви лабораторията заедно с тях.
Доктор Лоу се отскубна: от ръката й. Фран разбираше, че е безполезно да бягат, но знаеше, че трябва да опитат.
— Моля ви, докторе.
Но старецът светкавично бръкна под плота, извади пушката си, зареди я с високо, зловещо изщракване, прицели се и стреля. Гърмежът я оглуши. Видя, че ръката с бомбата изчезва, после чу строполяването на тяло. Миг по-късно от верандата се надигнаха пламъци.
Доктор Лоу свали пожарогасителя от стената и й го подхвърли. После се втурна към сейф в стената, бързо го отвори и отчаяно започна да рови вътре.
Фран се наведе през прозореца. Пламъците ближеха подметките на нападателя им, който лежеше на терасата. Мъжът стенеше и притискаше с ръка рамото си, като се мъчеше да спре шурналата струя кръв. Тя натисна бутона на пожарогасителя и насочи пяната към огъня.
Но пожарът вече обхващаше перилата На терасата и бе само на секунди от стълбището. Запалителната течност беше потекла между дъските и отдолу също излизаха пламъци. Фран разбираше, че вече нищо не може да спаси къщата. Знаеше също, че ако отвори вратата към терасата, огънят бързо ще стигне до кислородната бутилка.
— Бягайте, докторе — извика тя.
Доктор Лоу кимна и помъкнал куп папки в ръце, изтича от лабораторията. Скоро по стълбището се разнесе тракането на токовете му.
Фран погледна назад към терасата. Имаше само един начин да спаси живота на ранения и тя бе решена да опита. Не можеше да го остави да умре тук, когато експлодираше кислородът. Стиснала пожарогасителя, Фран се измъкна навън през тесния прозорец. Пламъците се приближаваха към мъжа и скоро щяха да обхванат външната стена на къщата. Като обливаше с пяна пространството между прозореца и стълбището, тя отвори временна пътека. Раненият лежеше до най-горното стъпало. Фран остави пожарогасителя, пъхна ръце под дясната подмишница на мъжа, напрегна сили и го бутна напред. За миг той се олюля на стъпалото, после със стонове се затъркаля надолу.
Тя се опита да запази равновесие, но се подхлъзна на пяната и падна. Главата й се блъсна в първото стъпало, рамото й се заби в острия ръб на следващото и докато стигне до долу, навехна глезена си.
Замаяна, успя да се изправи на крака. В същия момент иззад къщата се появи доктор Лоу.
— Помогнете ми да го измъкнем оттук преди всичко да е полетяло във въздуха — извика тя.
По време на падането си нападателят им беше припаднал и тежеше ужасно много. С помощта на стареца Фран успя да изтегли Лу Нокс на пет-шест метра преди експлозията — завършекът на толкова грижливо подготвения от Калвин Уайтхол план.
Двамата се затичаха надалеч, обсипвани от дъжд от падащи останки.
85.
След като Фран си тръгна, Моли се качи в банята на втория етаж и застана пред огледалото, вперила поглед в лицето си. Струваше й се чуждо, сякаш гледаше непозната — с която нямаше особено желание да се запознае.
— Някога ти беше Моли Карпентър, нали? — попита отражението си тя. — Моли Карпентър беше голяма късметлийка. Е, знаеш ли какво? Вече не е такава и не можеш да се преструваш на нея. Можеш да продължиш да бъдеш само номер, сврян в затворническа килия. Не звучи много забавно, нали? И навярно не е за предпочитане.
Моли завъртя кранчетата, за да напълни ваната, изсипа във водата ароматни соли и се върна в спалнята.
Джена й бе казала, че преди да дойде, трябвало да се отбие на някакъв коктейл. Икономката й щяла да донесе вечерята. „Джена ще изглежда великолепно — помисли си тя. После взе решение. — Ще я изненадам. Тази вечер за последен път ще се престоря на Моли Карпентър.“