Последва мълчание, придружено от нови ридания, преди госпожа Бари да продължи:
„Госпожице Симънс, трябваше да позволя да го разпитат, но преди никога не е споменавал за тази жена. Не исках да навредя на Моли. Само ужасно се страхувах за сина си. — В слушалката се разнесе неудържимо хлипане. След малко икономката успя да се овладее. — Това е всичко. Предполагам, че вие или адвокатът на Моли ще искате да разговаряме утре. Ще ви очакваме. Дочуване.“
Смаяна, Фран затвори слушалката. „Уоли твърди, че видял Моли да се прибира — помисли си тя. — Разбира се, той не е добре. Може да не е надежден свидетел. Но ако казва истината и ако действително е видял от къщата на Моли да излиза жена… Моли е убедена, че вътре е имало друг човек. Чула тракане… Но коя жена? Анамари? — Фран поклати глава. — Не, не вярвам… Друга медицинска сестра, с която е ходел… Тракане? Самата аз чух тракане в дома на Моли — спомни си тя. — Вчера, когато заварих там Джена. Тракането на високите й токчета по коридора. Джена. Най-добрата й приятелка. О, Господи, възможно ли е? Нямало е следи от взлом, нито от съпротива. Уоли е видял отвътре да излиза жена. Гари трябва да е бил убит от жена, която е познавал. Не от Моли. Не от Анамари. Всички онези снимки. Начинът, по който го гледаше Джена.“
90.
— Стига вече, Джена, това определено е достатъчно. Кълна ти се, че вече съм пияна.
— О, за Бога, Мол, изпила си само чаша и половина.
— Според мен, поне третата ми е. — Тя тръсна глава, сякаш за да я проясни. — Знаеш ли, това вино е силничко.
— Има ли значение? С всичко, което ти се струпа напоследък, трябва да се отпуснеш. Почти не докосна вечерята си.
— Ядох много. Вкусно е. Просто не съм гладна. — Тя вдигна ръка, за да възрази, когато Джена напълни чашата й. — Не, не мога да пия повече. Главата ми се върти.
— Нека се върти.
Седяха в кабинета, отпуснали глави назад, потънали в удобните, меки фотьойли от двете страни на ниската масичка. В продължение на няколко минути мълчаха, заслушани в тихата джазова музика.
— Знаеш ли какво, Джен? — в паузата между песните попита Моли. — Снощи имах кошмар. Ужасно се разстроих. Стори ми се, че видях Уоли Бари на прозореца.
— Мили Боже!
— Не се уплаших, само се стреснах. Уоли никога не би ме наранил, зная го. Но след като го видях, се завъртях с гръб към него и изведнъж тази стая ми се стори по същия начин като вечерта, когато се прибрах и открих Гари мъртъв на бюрото му. Мисля, че зная защо съм направила тази връзка. Сигурна съм, че онази вечер Уоли наистина е бил тук.
Докато говореше, Моли продължаваше да седи, облегната назад. Спеше й се. Помъчи се да задържи очите си отворени и да вдигне глава. Какво ли бе казала току-що? Че открила Гари…
Че открила Гари?
Изведнъж тя широко отвори очи и се наведе напред.
— Джен, току-що казах нещо много важно!
Джена се засмя.
— Всичко, каквото казваш, е важно, Моли.
— Джен, това вино има странен вкус.
— Е, няма да го споменавам пред Кал Всемогъщия. Ще се обиди.
— Трак-трак. Онази вечер чух такъв звук.
— О, Моли, изпадаш в истерия. — Джена се изправи и отиде при приятелката си. Застанала зад стола, тя я прегърна и наклони глава напред, за да допре лицето си до косата й.
— Фран смята, че ще се самоубия.
— Е, ще се самоубиеш ли? — спокойно попита Джена, като се отдръпна назад и седна на масичката пред Моли.
— Обмислях го. Затова се облякох така. Исках да изглеждам добре, когато ме открият.
— Ти винаги изглеждаш добре — тихо рече Джена. Тя побутна чашата й към нея. Моли протегна ръка и я събори.
— Колко съм несръчна — измърмори тя и се отпусна назад. — Джен, онази вечер наистина видях Уоли на прозореца. Сигурна съм. Снощи може да съм сънувала, но не и тогава. Позвъни му, моля те. Помоли го да дойде да поговорим.
— Бъди разумна, Моли — укори я Джена. — Сега е десет часът. — Тя взе една от салфетките и избърса виното от масата. — Ще ти напълня чашата.
— Неее… не… не. Достатъчно пих.
„Боли ме главата — помисли си Моли. — Трак-трак.“
— Трак-трак…
— За какво говориш?
— Звукът, който чух онази вечер. Трак… трак… трак…
— Наистина ли го чу, мила?