— Защо да се отказвам, Моли? — попита Фран.
— Гледала съм „По истински случай“. В затвора всички редовно го следяхме и зная, че хората от екипа сериозно разследват случаите, с които се заемат. Но очевидно опасенията ми са били неоснователни, щом си тук. Да започваме. Госпожа Бари е направила кафе. Искаш ли?
— С удоволствие.
Фран я последва надясно по коридора. По пътя успя да хвърли поглед в дневната и забеляза стилните, скъпи мебели.
Моли спря пред вратата, на кабинета.
— Фран, това беше кабинетът на Гари. Тук са го открили. Просто си помислих, че преди да седнем, бих искала да ти покажа нещо.
Тя влезе в стаята и застана до канапето.
— Тук беше бюрото на Гари. Гледаше към предните прозорци, което означава, че е бил с гръб към вратата. Твърдят, че съм влязла, взела съм статуетката от масичката, която стоеше хей там — Моли отново посочи с ръка, — и съм му разбила главата с нея.
— И ти се съгласи да се признаеш за виновна, защото двамата с адвоката ти сте сметнали, че съдебните заседатели ще ти дадат по-лека присъда — тихо рече репортерката.
— Фран, ела и застани на мястото на бюрото. Аз ще се върна във фоайето. Ще отворя и после пак ще затворя входната врата. Ще те повикам по име. След това ще дойда тук. Моля те, просто го направи заради мен.
Фран кимна, влезе в кабинета и застана на посоченото място.
В коридора нямаше килим и тя чу стъпките й. Няколко секунди по-късно Моли извика от фоайето името й.
С други думи искаше да й покаже, че ако е бил жив, Гари е щял да я чуе, помисли си Фран.
Моли се върна.
— Нали ме чу да те викам, Фран?
— Да.
— Гари ми позвъни в Кейп. Умоляваше ме да му простя. Но аз не исках да говоря с него. Казах му само, че ще се видим в неделя към осем вечерта. Малко подраних, но въпреки това той трябва да ме е чакал. Не смяташ ли, че ако беше в състояние, щеше да се изправи или поне да завърти глава, когато ме чуе? Не е логично да не ми обърне внимание. Килимът на пода не покриваше цялата стая както този сега. Даже да не ме е чул, нямаше начин да не разбере, че съм влязла. И щеше да се обърне. Искам да кажа, кой не би го направил?
— Какво отговори адвокатът ти, когато му разказа това? — попита Фран.
— Че Гари може просто да е задрямал на бюрото си. Филип дори намекна, че биха могли да го използват срещу мен, защото щели да заявят, че съм се вбесила, след като не ми е обърнал внимание.
Моли сви рамене.
— Добре, аз бях дотук. Сега ще те оставя ти да задаваш въпросите. Тук ли предпочиташ да останем или ще ти е по-удобно в другата стая?
— Ти решаваш, Моли — отвърна Фран.
— Тогава нека останем тук. На местопрестъплението. — Каза го абсолютно безизразно и без да се усмихва.
Двете седнаха на канапето. Фран извади касетофона си и го постави върху масата.
— Надявам се, няма да възразиш, ако запиша разговора ни.
— Така и предполагах.
— Моля те, имай предвид, Моли, че единственият начин, по който бих могла да ти навредя с това предаване, е като завърша с нещо от рода на: „Убедителните доказателства сочат, че макар Моли Лаш да не си спомня дали е убила съпруга си, изглежда за случилото се няма друго обяснение.“
В очите на Моли за миг проблеснаха сълзи.
— Това няма да изненада никого — безизразно отвърна тя. — И без това всички смятат така.
— Но в случай, че действително има друг отговор, аз ще съм в състояние да ти помогна единствено ако през цялото време си абсолютно искрена с мен. Моля те, не отклонявай въпросите ми, колкото и да са неудобни.
Моли кимна.
— За пет и половина години в затвора се научих какво означава да нямаш право на никакъв личен живот. Щом успях да оцелея там, ще се справя и с твоите въпроси.
Госпожа Бари поднесе кафето. Изражението й ясно показваше, че не одобрява присъствието им в тази стая. Фран имаше чувството, че икономката се опитва да закриля Моли, но по време на процеса тъкмо тя бе дала най-уличаващите показания срещу нея. „Госпожа Бари определено е в списъка на хората, които искам да интервюирам“ — помисли си репортерката.
През следващите два часа Моли Лаш отговаряше на въпросите й видимо без никакво колебание. От отговорите й Фран научи, че момичето, което бе познавала бегло, се е превърнало в жена, която скоро след колежа се е влюбила и омъжила за красив, десет години по-възрастен от нея лекар.
— Започнах работа на ниска длъжност във „Вог“ — разказа й Моли. — Харесваше ми и доста бързо се изкачвах нагоре. Но после забременях и направих спонтанен аборт. Реших, че е заради напрежението в службата, затова напуснах. — Тя замълча за миг. — Толкова исках да имам дете — тихо продължи Моли. — През следващите четири години се опитвах да забременея, но накрая история се повтори.