„Но дали е било само неблагоразумие?“ — изведнъж се запита репортерката.
Имаше вероятност да се окаже, че също като баща й, той е допуснал невероятна грешка, но че иначе е бил виден гражданин, прекрасен и всеотдаен лекар, когото хората още помнят.
„А може би не — напомни си Фран, докато пресичаше щатската граница между Кънектикът и Ню Йорк. — Достатъчно отдавна съм журналистка, за да очаквам неочакваното.“
11.
След като изпрати Фран Симънс до вратата, Моли се върна обратно в кабинета. В 13:30 ч. в стаята влезе Една Бари.
— Моли, ако нямаш нищо за мен, вече ще си тръгвам.
— Всичко е наред, благодаря ви, госпожо Бари.
Възрастната жена неуверено стоеше на прага.
— Иска ми се да ми беше позволила да ти приготвя нещо за обяд.
— Още не съм гладна, наистина.
Гласът й звучеше глухо. Една виждаше, че е плакала. Угризенията и страхът, които бяха преследвали икономката в продължение на близо шест години, внезапно отново я връхлетяха. „О, Господи — помоли се тя. — Моля те да ме разбереш. Не можех да постъпя другояче.“
Госпожа Бари се върна в кухнята, облече си канадката и завърза шала под брадичката си. Взе връзката с ключове от плота, погледна я за миг и конвулсивно я стисна в юмрук.
Двайсет минути по-късно тя вече беше в скромния си гленвилски дом. Трийсетгодишният й син Уоли гледаше телевизия в дневната. Когато майка му влезе, той не откъсна очи от екрана, но поне й се стори спокоен. Някои дни, когато беше под въздействието на лекарството си, той ставаше толкова раздразнителен, помисли си тя.
Както онази ужасна неделя, в която умря доктор Лаш. Тогава Уоли беше страшно ядосан, защото лекарят му се бе скарал, че по-рано същата седмица е влизал в кабинета му и е пипал скулптурата на Ремингтън.
Когато даваше показания за случилото се в понеделник сутрин, Една Бари пропусна една подробност. Тя не каза на полицията, че ключът й за дома на Лаш не е бил на връзката, че се е наложило да влезе с ключа, който Моли криеше в градината, и че по-късно е открила своя в джоба на сина си.
Когато го попита, той се разплака, избяга в стаята си и затръшна вратата.
— Недей да приказваш за това, мамо — изхълца Уоли.
— Никога, никога не бива да го споменаваме пред когото и да било — твърдо му каза тя и го накара да й обещае.
Една постоянно се мъчеше да се убеди, че това е просто съвпадение. Нали все пак бе заварила Моли цялата в кръв? И на онази скулптура наистина бяха открили нейните отпечатъци.
Ами ако Моли действително започнеше да си припомня подробностите от онази вечер?
Ами ако действително беше видяла някого в къщата?
Дали Уоли е бил там? Откъде можеше да знае, запита се госпожа Бари.
12.
Питър Блак шофираше по мрачните улици към дома си на Олд Чърч Роуд, някогашна господарска къща в голямо имение. Купи я по време на втория си брак, който също като първия приключи след няколко години. За разлика от първата обаче, втората му съпруга имаше отличен вкус и след развода той остави всичко както си е. Единственото му допълнение беше бар, който щедро зареди. Тя не близваше алкохол.
Питър се бе запознал с покойния си партньор Гари Лаш в медицинския факултет и двамата се бяха сприятелили. След смъртта на баща си доктор Джонатан Лаш, Гари му направи бизнес предложение.
— Здравноосигурителният мениджмънт е новата вълна в медицината — каза той. — Безплатната клиника на баща ми не може да продължава да съществува така. Ще я разширим, ще я направим печеливша и ще създадем собствен здравноосигурителен фонд.
Гари, който имаше репутацията на блестящ лекар, зае мястото на баща си в клиниката и тя скоро се превърна в болницата „Лаш“. Третият им партньор Кал Уайтхол се присъедини към тях, когато основаха „Ремингтън Хелт Мениджмънт“.
Скоро щатските власти щяха да одобрят вливането на няколко по-малки здравноосигурителни фонда в „Ремингтън“. Всичко вървеше чудесно, но им оставаше още малко работа. Предстоеше им последната стъпка. Единственият проблем бе „Америкън Нашънъл Иншуърънс“, която също се бореше да погълне по-дребните сродни компании.
Ала в последния момент всичко можеше да се обърка, напомни си Питър, докато паркираше пред входната врата. Тази вечер повече нямаше намерение да излиза. Навън цареше кучешки студ и той реши да пийне нещо. По-късно дългогодишният му готвач и иконом Педро щеше да откара колата в гаража.