Докато разтриваше челото си и се опитваше да предотврати започващото главоболие, тя си помисли за доктор Даниълс и си каза, че е трябвало да включи името му в списъка на Фран. Може би имаше смисъл да се срещне с него. По-важно обаче беше да му позвъни и да му каже, че ако телефонира Фран Симънс, той има разрешението й свободно да разговаря за нея с журналистката.
Моли се изправи, изхвърли остатъка от сандвича в боклукомелачката, взе чая си и тръгна нагоре по стълбището. После се върна обратно. Звукът на телефона беше изключен, но тя реши да провери секретаря.
Вече имаше нов номер. Знаеха го съвсем малко хора, само родителите й, Филип Матюс и Джена. Приятелката й бе звънила два пъти. „Моли, не ме интересува какво ще ми отговориш, довечера идвам — гласеше съобщението й. — Ще донеса вечеря към осем.“
„Щом настоява, с радост ще се срещна с нея“ — призна пред себе си Моли на път за спалнята. Там допи чая си, събу си обувките, легна, придърпа завивката и веднага потъна в сън.
Сънищата й бяха разпокъсани. Намираше се в къщата. Опитваше се да разговаря с Гари, но той не можеше да я познае. После се разнесе шум. Онзи шум. Какво беше това? Само да успееше да разбере и всичко щеше да се изясни.
Събуди се в шест и половина и откри, че по лицето й се стичат сълзи. „Може би е добър признак“ — помисли си тя. По време на разговора с Фран плака за пръв път от онази седмица в Кейп Код преди близо шест години. Тогава плачеше през цялото време. Когато научи за смъртта на Гари, като че ли нещо в нея завинаги пресъхна.
Моли неохотно стана, наплиска лицето си с вода, вчеса се и се преоблече с бежов пуловер и спортен панталон. После реши да си сложи обеци и лек грим. Когато идваше на свиждане в затвора, Джена я караше да се гримира. „Недей да забравяш девиза ни, Мол! Винаги една крачка напред.“
Тя слезе в дневната и запали газовата камина. Когато си бяха вкъщи, двамата с Гари обичаха вечер да гледат заедно стари филми. Колекцията му от касети все още изпълваше лавиците.
Замисли се за хората, на които трябваше да телефонира, за да ги помоли да окажат съдействие на Фран Симънс. Не беше сигурна в един от тях. Не искаше да търси Питър Блак в службата му, но все пак трябваше да го накара да поговори с Фран, затова реши да му се обади вкъщи. При това тази вечер. Не, още сега.
През последните години почти не се беше сещала за Педро, но когато чу гласа му, я връхлетяха спомените за вечерните събирания на Питър. Често бяха само шестимата — Джена и Кал, Питър и тогавашната му жена или приятелка, тя й Гари.
Не го обвиняваше за това, че не желае да има нищо общо с нея след случилото се. Знаеше, че самата тя навярно би реагирала по същия начин, ако някой убиеше Джена. Старите приятелства бяха най-здрави.
Почти очакваше икономът да й каже, че Питър го няма и се изненада, когато й отговори. Макар и колебливо, Моли набързо му предаде каквото трябваше:
— Утре ще ти позвъни Фран Симънс от НАФ-ТВ, за да си уреди среща с теб. Готви предаване за смъртта на Гари. Ще го излъчат по „По истински случай“. Не ме интересува какво ще й кажеш за мен, Питър, но те моля да се срещнеш с нея. Трябва да те предупредя за нещо. Фран спомена, че щяло да е най-добре, ако й помогнеш, в противен случай щяла да мине и без теб.
Моли млъкна и зачака.
— Мислех, че ще проявиш благоприличие и ще оставиш мъртвите на мира, Моли — след продължително мълчание тихо отвърна Питър Блак. Гласът му звучеше напрегнато, макар че едва доловимо заваляше думите. — Не смяташ ли, че доброто име на Гари заслужава да не изваждат от килера онази история за Анамари Скали? Ти плати нищожна цена за деянието си. Предупреждавам те, че накрая ти ще си губещата, ако някакво евтино телевизионно предаване отново разчепка престъплението, и то в национален ефир…
Звъненето на вратата почти заглуши изщракването на слушалката.
През следващите два часа Моли се чувстваше така, като че ли отново живее нормално. Джена донесе не само вечеря, но и бутилка от най-доброто „Монтраше“4 на Кал. Двете пиха вино в дневната, после вечеряха на малката масичка. Джена почти не я остави да говори и й разказа плановете, които бе замислила за приятелката си. Моли трябвало да отиде в Ню Йорк, да прекара няколко дни в тамошния им апартамент, да обходи магазините и да посети новия модерен козметичен салон, който наскоро открила, и където за нула време щели да я превърнат в нов човек.
— Коса, лице, нокти, тяло — всичко! — триумфално изреди Джена. — Вече съм решила да си взема отпуска и да те придружа. — Тя се усмихна. — Кажи ми честно, изглеждам доста добре, не мислиш ли?