Когато следобеда след завръщането си от почивка се отби в кабинета на Гюс Бранд, той за пръв път се срещна с Фран Симънс. Тя още не бе съблякла шлифера си и разказваше на Гюс за сутрешния си разговор с Моли Лаш.
„Познавам я — помисли си Тим, — но откъде?“
Блестящата му памет незабавно го снабди с нужните факти. Беше постъпил в „Гринидж Таим“ същото лято, през което изправен пред неизбежно разобличаване, баща й Франк Симънс се бе самоубил. В Гринидж се говореше, че бил блюдолизец и че отклонил парите, за да направи удар на борсата. Скандалът обаче бързо заглъхна, когато съпругата и дъщерята на Симънс се преместиха.
Докато гледаше привлекателната жена, в която се бе превърнала Фран, Тим откри, че изпитва любопитство що за човек е. Ако беше на нейно място, той не би избрал да разследва случая с Моли Лаш в Гринидж. Но не беше, разбира се, и нямаше представа какво изпитва след всички тези години Фран Симънс при спомена за самоубийството на баща си.
„Онзи негодник остави жена си и малката си дъщеря да му сърбат попарата — помисли си Тим. — И пое по пътя на страхливците.“ Самият той за нищо на света не би го направил. Ако изпаднеше в такова положение, щеше да отведе някъде семейството си и после да понесе отговорността за постъпките си.
Беше отразил погребението в „Таим“ и си спомняше, че след службата видя Фран и майка й да излизат от църквата. Тогава тя беше още девойче със сведени очи и дълга коса, която засенчваше лицето й. Сега Фран Симънс се бе превърнала в изключително привлекателна жена и Тим откри, че се ръкува прямо, има топла усмивка и го гледа право в очите. Знаеше, че тя не може да прочете мислите му, но докато стискаше дланта й се почувства неловко.
Той се извини, че ги е прекъснал.
— По това време Гюс обикновено е сам и се мъчи да открие какво ще прецакаме по новините. — Тим се завъртя и понечи да излезе, но Фран го спря.
— Гюс ми каза, че семейството ти живеело в Гринидж и че си израснал там — рече тя. — Познаваше ли семейство Лаш?
„С други думи — помисли си той, — знам, че знаеш коя съм и кой е баща ми, така че хайде да го пропуснем.“
— Доктор Лаш, бащата на Гари, беше нашият семеен лекар — отвърна Тим. — Приятен човек и добър лекар.
— Ами, Гари? — бързо попита Фран.
Тим присви очи.
— Всеотдаен лекар — безизразно рече той. — Преди баба ми да почине, направи всичко възможно за нея в болницата „Лаш“. Само няколко седмици преди собствената му смърт.
Не спомена, че когато баба му се разболя, за нея често се бе грижела Анамари Скали.
Анамари беше красива млада жена, отлична, медицинска сестра и мило, макар и простодушно момиче, спомни си той. Баба му я обожаваше. Всъщност, Анамари седеше до леглото й и плачеше, когато тя умираше. Колко сестри биха реагирали така, запита се Тим.
— Трябва да видя какво става в моя отдел — рече той. — По-късно ще поговорим, Гюс. Радвам се, че се запознахме, Фран. — После им махна с ръка и излезе от кабинета. Не смяташе, че е редно да й каже, че мнението му за Гари Лаш напълно се бе променило, след като научи за връзката му с Анамари Скали.
„Тя беше още невинно момиче — гневно си помисли Тим, — и в известен смисъл приличаше на Фран Симънс, жертва на егоизма на друг човек. Принудиха я да напусне работата си и града. Процесът привлече вниманието на цялата страна и за известно време името й не слизаше от клюкарските хроники.“
Зачуди се къде ли е сега. После с безпокойство се запита дали разследването на Фран Симънс няма да съсипе отново живота, който си бе изградила сега.
15.
Анамари Скали енергично крачеше към скромната къща в Йонкърс, първата от всекидневната й обиколка по домовете на възрастните хора, за които се грижеше. След повече от пет години се беше примирила със съдбата си, поне до известна степен. Вече не и липсваше работата в болницата, която някога обичаше. Вече не гледаше всеки ден снимките на детето си. Бяха се договорили, че след петата му година осиновителите му не са длъжни да й ги изпращат. Бяха изтекли месеци, откакто получи последната снимка на момченце очертаващо се като същинско копие на баща си Гари Лаш.
Сега носеше моминското име на майка си, Санджело. Тялото й се бе закръглило и също като майка си и сестра си, вече носеше дрехи четирийсет и четвърти номер. Тъмната коса, някога спускала се до раменете й, беше къдрава, късо подстригана и плътно обрамчваше сърцевидното и лице. На двайсет и девет години тя изглеждаше точно такава, каквато е — опитна, практична и добродушна. Нищо във външния й вид не напомняше за сексапилната „друга жена“ от делото за убийството на доктор Гари Лаш.