По-предишната вечер Анамари бе гледала по новините изявлението на Моли Лаш. Видът на затвора „Найънтик“ й подейства ужасно. Оттогава я измъчваха спомените за онзи ден преди три години, когато отчаянието я накара да мине с колата си оттам. Беше се опитала да си представи как би се чувствала вътре.
„Защото мястото ми е там“ — яростно промълви тя, докато се изкачваше по напуканото бетонно стълбище към дома на госпожа Олсън. Но тогава куражът й я бе напуснал и тя се прибра направо в малкия си апартамент в Йонкърс. Малко оставаше да позвъни на онзи добронамерен адвокат, който се отнесе с толкова голямо търпение към нея в болницата „Лаш“, за да го помоли да й помогне да се предаде на щатската прокуратура.
Анамари позвъни на вратата на госпожа Олсън, отключи си с нейния ключ и бодро извика „Добро утро“. През пялото време имаше злокобното предчувствие, че новоразпаленият интерес към убийството на Лаш неизбежно ще насочи следите към нея. А тя не искаше да я открият.
Страхуваше се от този момент.
16.
Калвин Уайтхол не обърна внимание на секретарката на Питър Блак, мина покрай бюрото й и отвори вратата на разкошния му ъглов кабинет.
Блак вдигна поглед от докладите, които четеше.
— Подраняваш.
— Не — изръмжа Уайтхол. — Снощи Джена се е видяла с Моли. Моли имаше нахалството да ми телефонира, за да ме предупреди да съм помогнел на Фран Симънс, репортерката от НАФ. Джена разказа ли ти за предаването, което онази Симънс щяла да прави за Гари по „По истински случай“?
Калвин Уайтхол кимна. Двамата мъже се спогледаха.
— Не е само това — безизразно рече Уайтхол. — Изглежда, че Моли опитва да открие Анамари Скали.
Блак пребледня.
— В такъв случай предлагам да я насочим по лъжлива следа. Нека гони вятъра — тихо отвърна той. — Това е по твоята част. И най-добре да пипаш предпазливо. Излишно е да ти напомням какво означава това и за двама ни.
Питър Блак ядосано захвърли докладите върху бюрото.
— Всичко това са потенциални примери за професионална небрежност.
— Разкарай ги.
— Точно така възнамерявам да постъпя.
Калвин Уайтхол внимателно наблюдаваше партньора си. Забеляза слабото треперене на ръката и струпаните капиляри по бузите и брадичката му.
— Трябва да спреш онази репортерка и да не допуснеш Моли да открие Анамари — ледено произнесе той. — Междувременно не е зле да пийнеш нещо.
17.
Още когато се запозна с Тим Мейсън, Фран разбра, че миналото й му е известно. „Вече трябва да свикна с това — помисли си тя. — В Гринидж постоянно ще виждам същата реакция. Просто трябва да съберат две и две. Фран Симънс ли? Я почакай. Симънс… Онзи замислен поглед, Защо ли това име ми звучи познато? О, разбира се. Баща й беше онзи, който…“
Тази нощ не спа добре и когато на следващата сутрин отиде на работа, се чувстваше отвратително. На бюрото я очакваше нещо, което незабавно й напомни за кошмарите й — съобщение от Моли Лаш с името на психиатъра, лекувал я преди процеса: „Свързах се с доктор Даниълс. На прага на пенсионирането е, но с удоволствие ще те приеме. Кабинетът му се намира на Гринидж Авеню.“
Доктор Даниълс, адвокатът Филип Матюс, доктор Питър Блак, Калвин и Джена Уайтхол, Една Бари — това бяха хората, с които Моли й предлагаше да се срещне за начало, но Фран имаше предвид и други. Например Анамари Скали.
Тя взе съобщението и внимателно го проучи. „Ще започна с доктор Даниълс“ — реши репортерката.
Джон Даниълс очакваше да му се обади по телефона. Той й предложи да се видят още същия следобед, стига да й е удобно. Макар да беше навършил седемдесет и пет и почти да не работеше, той не можеше окончателно да се откаже от практиката си, въпреки увещанията на жена му. От него все още зависеха прекалено много хора, на които искаше да помогне.
Един от малцината пациенти, с които смяташе, че се е провалил, бе Моли Карпентър Лаш. Познаваше я от малка и понякога вечеряше с родителите й в клуба. Тя беше прекрасно момиче, винаги любезно и с неприсъщо за годините й самообладание. Нищо в поведението или в многобройните тестове, които проведе след арестуването й не предполагаше, че е способна на агресивното избухване, довело до смъртта на Гари Лаш.