Секретарката му Рути Ройтънбърг работеше при него от двайсет и пет години и си бе извоювала привилегията открито да изказва мнението си и да му разказва клюките. След като научи за предстоящото посещение на Фран Симънс в два часа, тя попита:
— Докторе, нали знаете чия дъщеря е тя?
— Трябва ли да зная? — меко попита Даниълс.
— Спомняте ли си онзи човек, който открадна всичките пари от фонда за библиотеката и после се самоуби? Фран Симънс е негова дъщеря. Била е съученичка на Моли в „Крандън Академи“.
Психиатърът положи всички усилия да скрие удивлението си. Отлично си спомняше Франк Симънс. Самият той бе дарил десет хиляди долара на фонда. Пари на вятъра, както се оказа, благодарение на Симънс.
— Моли не стигна до такива подробности. Предполагам, че не го е смятала за важно.
Мекият му укор остана незабелязан.
— Ако бях на нейно място, щях да си сменя името — каза Рути. Всъщност, мисля, че е разумно Моли също да си смени фамилията, да се премести оттук и да започне наново. Нали знаете, докторе, всички смятат, че щеше да е много по-добре, ако вместо пак да разбунва духовете, просто беше казала колко много съжалява, че е убила онзи нещастник, съпруга й.
— Ами ако има друго обяснение за смъртта му?
— Докторе, само наивниците могат да повярват на такива измишльотини.
Фран имаше излизане в ефир чак привечер, така че можеше да прекара утрото в кабинета си и да уговори интервютата. Щом свърши, тя си купи сандвич и кока-кола, хапна в колата и в 12:15 потегли за Гринидж. Тръгна рано, за да има време преди срещата с доктор Даниълс да обиколи града и да си припомни местата, които познаваше от едно време.
След по-малко от час пристигна в предградията на Гринидж. През нощта бе паднала лека снежна покривка и дърветата, храстите и моравите искряха под късното зимно слънце.
„Тук наистина е прелестно — помисли си Фран. — Не мога да обвинявам татко, че е искал да стане част от Гринидж.“ Бриджпорт, откъдето произхождаше баща й, беше само на половин час път на север, но между начина на живот в двете места зееше огромна пропаст.
„Крандън Академи“ се намираше на Раунд Хил Роуд. Тя бавно мина покрай кампуса, възхити се на прекрасните му каменни сгради, спомни си за прекараните тук години, за приятелките си и за момичетата, които познаваше само бегло. Едно от тях беше Джена Греъм, сега Джена Уайтхол. Двете с Моли бяха много близки, каза си Фран, въпреки че бяха невероятно различни. Джена беше по-властна и контактна, докато Моли се държеше изключително дистанцирано.
Внезапно я изпълни топлота, когато се сети за Бобит Уилямс, заедно с която бяха играли в баскетболния отбор. „Дали още живее тук? — зачуди се Фран. — Тя беше и добра музикантка, опитваше се да ме накара да ходя с нея на уроци по пиано, но аз й казах, че е безнадеждно. Господ е пропуснал музикалната дарба сред заложбите ми.“
Докато се насочваше към Гринидж Авеню, тя с болка осъзна, че искрено й се иска да се види с някои от старите си училищни приятелки, поне с онези, за които си спомняте с нежност, като Бобит. „Двете с мама никога не разговаряхме за четирите ни години тук, но те все пак са част от живота ни и навярно е време да го призная — помисли си Фран. — Тук съм обичала толкова много хора и може би срещата с тях ще ми подейства благотворно. Кой знае — каза си тя, докато търсеше адреса на доктор Даниълс в бележника си, — някой ден може наистина да се върна в този град, без отново да преживея гнева и срама, измъчващи ме от мига, в който разбрах, че баща ми е измамник.“
Доктор Джон Даниълс я придружи до кабинета си под строгия поглед на Рути. Онова, което видя във Фран Симънс, веднага му хареса — спокойна, любезна млада жена, облечена елегантно, макар и спортно.
Под шлифера тя носеше кафяво сако от туид и жълто-кафяв панталон. Къдравата й светлокестенява коса се спускаше до раменете. Психиатърът внимателно я наблюдаваше, докато Фран се настаняваше на стола с лице към него. Наистина изглеждаше много привлекателна. Но най-силно му въздействаха очите й — с толкова необичаен оттенък на сиво-синьото. Когато се усмихнеше, те ставаха още по-сини, а когато се затвореше в себе си, посиняваха, помисли си той. Внезапно осъзнал, че я подлага на прекалено сериозен анализ, доктор Даниълс поклати глава. Не можеше да не признае пред себе си, че вниманието му е предизвикано от информацията на Рути за бащата на Фран. Надяваше се, че репортерката не го е забелязала.