Съблазнително ухание изпълваше къщата и готвенето успокояваше Една. Напомняше й за годините, когато беше жив съпругът й Мартин и Уоли беше умно, нормално момченце. Лекарите твърдяха, че промяната в сина й не се дължала на смъртта на баща му. Според тях, шизофренията представлявала психическо заболяване, често проявяващо се в юношеските години или в началото на зрялата възраст.
Една не им вярваше. „Уоли винаги е страдал от отсъствието на баща си“ — казваше тя на хората.
От време на време синът й говореше за женитба и семейство, но госпожа Бари вече знаеше, че това никога няма да се осъществи. Всички го избягваха. Беше прекалено избухлив и лесно губеше самообладание.
Вечният й страх бе какво ще се случи с Уоли след смъртта й. Но поне засега можеше да се грижи за него, за този неин син, толкова жестоко онеправдан от живота. Можеше да го кара да си пие лекарствата, макар да знаеше, че понякога ги изплюва.
Уоли толкова слушаше доктор Мороу — ех, защо не беше още жив!
Докато затваряше вратичката на фурната, Една се замисли за Джак Мороу, енергичният млад доктор, който толкова добре се отнасяше към хора като сина й. Той беше лекар на обща практика и имаше кабинет на първия етаж на скромния си дом, който се намираше само на три преки от тях. Бяха го открили убит само две седмици преди смъртта на доктор Лаш.
Разбира се, обстоятелствата бяха съвсем други. Аптечката на доктор Мороу беше разбита и празна. Полицаите бяха убедени, че се касае за престъпление, свързано с наркотици. Разпитаха всичките му пациенти. Една се благодареше, че малко преди това Уоли си е счупил глезена. Преди да го разпитат, тя го бе накарала отново да си сложи гипса.
Трябваше й само един ден, за да осъзнае, че връщането й на работа при Моли Лаш е грешка. Беше прекалено опасно. Винаги имаше вероятност Уоли да отиде в дома й, както няколко дни преди убийството на доктор Лаш. Тогава му каза да изчака в кухнята, но той влезе в кабинета и взе онази скулптура на Ремингтън.
Щяха ли да имат край тревогите й? Никога, каза си тя с въздишка, и започна да нарежда масата.
— Моли си е вкъщи, нали, мамо?
Една вдигна поглед. Уоли стоеше на прага с ръце в джобовете. Тъмната му коса падаше върху челото.
— Защо се интересуваш, Уоли? — остро попита тя.
— Защото искам да я видя.
— Никога не трябва да ходиш в онази къща. Никога!
— Тя ми харесва, мамо. — Той присви очи, сякаш се опитваше да си спомни нещо. После погледна над рамото й и каза: — Тя не би ми крещяла като доктор Лаш, нали?
Една се вледени. Синът й не се бе сещал за случая от години, още откакто му забрани да говори за доктор Лаш и за ключа, който откри в джоба му в деня след убийството.
— Моли е много любезна с всички — твърдо отвърна тя. — Виж, никога повече не бива да приказваме за доктор Лаш, нали?
— Добре, мамо. Но се радвам, че е мъртъв. Така повече няма да ми крещи — абсолютно безизразно рече Уоли.
Телефонът иззвъня. Една нервно вдигна слушалката. Когато отговори, гласът й трепереше.
— Надявам се, че не ви безпокоя, госпожо Бари. Тук е Фран Симънс. Запознахме се вчера в дома на Моли Лаш.
— Да. Спомням си. — Една Бари внезапно осъзна колко рязък е тонът й. — Разбира се, че си спомням — най-топло добави тя.
— Чудя се дали бих могла да се отбия за малко при вас в събота?
— В събота ли? — Възрастната жена отчаяно се помъчи да измисли причина да откаже.
— Да. Ако ви е по-удобно, може да го направим в неделя иди в понеделник.
Защо да отлага, реши тя. Явно нямаше как да избяга от репортерката.
— Добре, в събота ми е удобно — сковано отвърна Една.
— В единайсет рано ли ще е?
— Не.
— Чудесно, нека само повторя адреса, за да се уверя, че съм го записала правилно.
Когато затвори телефона, Фран си помисли: „Тази жена е ужасно нервна. Ясно долових напрежението й. Вчера у Моли беше същото. Каква ли е причината?“
Една Бари първа бе открила трупа на Гари Лаш. Дали решението на Моли отново да я вземе на работа се дължеше на смътното й предчувствие, че нещо във версията на икономката е съмнително?
Интересна перспектива, каза си Фран, след като надникна в хладилника и си облече шлифера с намерението да отиде и да си купи хамбургер.
Докато енергично крачеше по Петдесет и шеста улица, тя разсъждаваше за вероятността Моли да не е единствената, страдаща от ретроспективна подмяна на паметта.