Бивш служител от фирмена охрана, шейсет и шест годишният Тони Гало работеше в училището в Кос Коб и помагаше на децата да пресичат кръстовището, строга и уважавана фигура на пресечката на Уилоу и Пайн. Трийсет и пет годишният му син Били, тромбонист в оркестъра на пътната компания от бродуейски мюзикъл, бе пристигнал със самолет от Детройт.
— Не че мама не е искала, да ме безпокои — гневно отвърна той. — Ти не си й позволил да ми позвъни, нали?
— Ти нямаше работа цели шест месеца, Били. Беше ни страх да не загубиш и тази.
— По дяволите работата! Трябваше да ми се обадите — аз щях да се разправям с тях. Когато са й отказали разрешение да отиде при специалист, нямаше да ги оставя да им се размине току-така.
— Ти не разбираш, Били. Доктор Къркуд направи всичко възможно да я прати на специалист. Вече одобриха операцията. Тя ще оздравее.
— Но не я е изпратил навреме.
Джоузефин Гало се размърда. Чуваше спора между съпруга си и сина си и смътно съзнаваше, че е заради нея. Спеше и се и се чувстваше в безтегловност. В известен смисъл усещането беше приятно просто да си лежи и да не участва в препирнята им. Беше се уморила да моли Тони да помага на Били, докато е безработен. Били беше отличен музикант и не бе скроен за чиновническа работа. Тони просто не го разбираше.
Ядосаните им гласове продължаваха да достигат до нея. Не искаше повече да се карат. Джоузефин си спомняше събудилата я сутринта болка, същата, за която обясняваше на доктор Къркуд, нейният домашен лекар.
Двамата все още спореха. Гласовете им като че ли ставаха по-високи и тя искаше да им каже да престанат. После някъде в далечината се разнесе звън. Стъпки на тичащи крака. И болка, като онази сутринта. Ужасна болка.
— Тони… Били…
Докато поемаше сетния си дъх, тя долови гласовете им, изпълнени със страх и мъка:
— Мамоооооо…
— Джоузииии…
После престана да чува.
23.
В дванайсет и петнайсет Фран влезе във фоайето на болницата „Лаш“. Тя сподави спомените за същото това място, където бяха стояли прегърнати с майки си, и се насили да се огледа наоколо.
Регистратурата се намираше до отсрещната стена, точно срещу входа. Чудесно, помисли си Фран. Не искаше някой загрижен доброволец или пазач да й предложи помощта си, за да я упъти. Имаше готова версия за такава възможност: идваше да вземе приятелка, дошла на свиждане с пациент.
Тя разгледа фоайето. Мебелите — кушетки и столове бяха тапицирани със зелена изкуствена кожа, пластмасовите странични облегалки и крака имитираха кленово дърво. Бяха заети по-малко от половината места. Пред коридора вляво от регистратурата имаше стрелка и надпис „АСАНСЬОРИ“. Накрая откри каквото търсеше — табелката от другата страна на фоайето: „КАФЕНЕ“. По пътя нататък Фран мина покрай вестникарска будка. На първа страница на местния седмичник съгледа снимка на Моли пред портала на затвора. Фран потърси монети в джоба си.
Нарочно беше дошла преди лудницата в обедната почивка. Тя спря за миг на входа на кафенето и потърси най-удобното място. Имаше двайсетина маси, както и бар с дванайсет столчета. Двете служителки носеха престилки на ярки райета, униформата на доброволците.
На бара седяха четирима души, други десетина бяха пръснати по масите. Трима мъже в обичайните бели сака, очевидно лекари, задълбочено обсъждаха нещо край прозореца. До тях имаше празна маса. Докато сервитьорка със същата раирана униформа — се приближаваше към нея, Фран се поколеба дали да поиска да я настанят там.
— Ще седна на бара — бързо каза тя. Докато пиеше чаша кафе, навярно щеше да успее да завърже разговор с доброволките. Двете жени изглеждаха на около шейсет и пет години. Някоя от тях можеше да е работила тук и преди шест години по времето на Гари Лаш.
Жената, която й сервира поръчаните кафе и поничка, носеше табелка с усмихнато лице и надпис „Здрасти, аз съм Сюзън Бранигън“. Имаше приятни черти, бяла коса и се движеше енергично. Очевидно смяташе, че работата й изисква да бъбри с хората.
— Можете ли да повярвате, че до пролетта остават по-малко от две седмици? — попита тя.
Това даде на Фран шанса, който очакваше.
— Известно време живях в Калифорния и ми е трудно пак да свикна с времето по Източното крайбрежие.
— На свиждане ли идвате?
— Просто чакам една приятелка. Отдавна ли сте доброволка?