Лицето на Сюзън Бранигън грейна.
— От десет години.
— Чудесно е безкористно да помагаш в болница — искрено възкликна Фран.
— Загубена съм, ако не идвам тук три пъти седмично. Аз съм вдовица, децата ми са женени и си имат собствен живот. Какво щях да правя иначе, питам ви?
Очевидно въпросът беше реторичен.
— Предполагам, че работата ви носи удовлетворение — рече Фран. Тя небрежно остави вестника на бара, така че Сюзън Бранигън непременно да види снимката на Моли и надписът под нея: „Вдовицата на доктор Лаш твърди, че е невинна“.
Госпожа Бранигън поклати глава.
— Щом сте от Калифорния, може би не знаете, но преди доктор Лаш беше шеф на болницата. Когато умря, избухна страхотен скандал. Беше едва трийсет и шест годишен. Толкова хубав мъж!
— Какво се случи? — попита Фран.
— А, имаше връзка с една от сестрите и съпругата му… Ами, предполагам, че клетата жена временно си е изгубила разсъдъка или нещо такова. Твърди, че не си спомняла да го е убивала, макар че никой не й вярва, разбира се. Каква трагедия! Тъжното е, че сестрата, Анамари, беше невероятно мило момиче. Божичко, за нищо на света не бих си помислила, че може да се занася с женен мъж.
— Често се случва — отбеляза Фран.
— Нали? Но въпреки това всички се изненадахме, защото онзи, другият, млад доктор, адски симпатичен човек, наистина я харесваше. Мислехме си, че помежду им ще пламне любов, но предполагам, че доктор Лаш просто й е завъртял главата. Така или иначе, бедният доктор Мороу остана на сухо, Бог да го прости.
„Доктор Мороу. Бог да го прости.“
— Да не би да имате предвид доктор Джак Мороу?
— О, познавате ли го?
— Виждала съм го само веднъж, много отдавна, когато бях за известно време тук. — Фран си спомни любезния млад лекар, който се опитваше да я утеши в онази ужасна вечер преди четиринайсет години.
— Застреляха го в кабинета му само две седмици преди да убият доктор Лаш. Разбили аптечката му — въздъхна Сюзън Бранигън, спомнила си онова време. — Двама млади лекари, и двамата убити. Зная, че между смъртта им няма нищо общо, но съвпадението е толкова ужасяващо.
„Съвпадение ли?“ — помисли си Фран. И двамата мъже бяха свързани с Анамари Скали. Дали изобщо съществуваха съвпадения, когато ставаше дума за убийство?
24.
„Трета нощ у дома — каза си Моли. — Трета сутрин се събуждам в собственото си легло, в собствената си стая.“
Днес стана в седем без нещо, слезе в кухнята, направи кафе, сипа си в любимата чаша и се върна в спалнята. Черната течност ухаеше и вдигаше пара. Тя нагласи възглавниците, седна в леглото и бавно започна да пие кафето, като плъзгаше очи наоколо и отново разглеждаше стаята, която в продължение на петте години на брака си бе приемала за даденост.
През безсънните нощи в затвора мислеше за спалнята си, за копринения бежов килим, за сатенената завивка, за меките възглавници, за щорите, оставени вдигнати, за да може да гледа нощното небе, както често правеше, докато съпругът й тихо спеше до нея.
Моли отпиваше от кафето и си спомняше за месеците и годините на онези безкрайни затворнически нощи. Докато мислите й постепенно се проясняваха, тя започваше да осъзнава въпросите, които я измъчваха. Въпроси като „Щом Гари е успявал да ме заблуждава в интимните ни отношения, дали изобщо е бил честен човек?“
Канеше се да вземе душ, когато спря до прозореца. Нещо толкова незначително, което обаче й бяха отнели за пет и половина години от живота й. Свободата продължаваше да я удивлява. Денят отново бе облачен и по улицата се виждаха заледени участъци, но въпреки това реши да си облече анцуг и да потича навън.
„Да тичам на воля — помисли си Моли, докато бързо навличаше екипа. И съм свободна — да изляза, без да искам разрешение и без да чакам да ми отключат вратата.“ Внезапно се почувства изпълнена с жизнерадост. Десет минути по-късно тичаше по познатите стари улици, които й се струваха някак странно чужди.
Не искаше да среща приятели. Не искаше някой да я познае. Тя мина покрай дома на Катрин Вуш, прекрасна стара къща в колониален стил на ъгъла на Лейк Авеню. Спомни си, че Катрин е член на ръководството на Филхармоничното дружество и че някога ентусиазирано се опитваше да създаде местна камерна група.
„Що се отнася до Бобит Уилямс — каза си Моли и си представи лицето на съученичката си, вече: поизбледняло в паметта й, четирите с нея, Джена и Фран бяхме от един клас, но никога не съм била приятелка с Бобит, а пък и тя после се премести в Дариън.“