Телефонът отново иззвъня. Тя инстинктивно разбра, че са родителите й от Флорида. Поговориха за обичайните незначителни неща, преди да преминат на въпроса как се справя „сама в онази къща“. След като ги увери, че е добре, Моли попита:
— Къде са нещата от бюрото на Гари?
— Прокуратурата иззе всичко друго от кабинета, освен мебелите — отвърна майка й. — След процеса опаковах каквото върнаха в кашони и ги оставих на тавана.
Отговорът я изпълни с нетърпение да приключи разговора и незабавно да се качи горе. Точно както беше казала майка й, тя откри кашоните, грижливо подредени по лавиците на стелажа. Моли отмести настрани онези, в които имаше книги, скулптури, картини и списания, и свали на пода кантоните с надпис „БЮРО“. Знаеше какво търси: бележника с графика на Гари, който съпругът й винаги носеше със себе си, и тефтера с телефони, който държеше в най-горното чекмедже.
Навярно имаше някакви записки, които щяха да й дадат поне бегла представа за живота му, помисли си тя.
Докато отваряше първия кашон, Моли се ужаси от онова, което би могла да открие вътре, и в същото време бе твърдо решена да го научи.
25.
„Преди седем години животът ни беше съвсем друг“ — помисли си Барбара Колбърт, вперила поглед в прелитащия навън познат пейзаж. Както всяка седмица, шофьорът й Дан я откарваше от апартамента й на Пето Авеню в Центъра за хронично болни „Наташа Колбърт“ в болницата „Лаш“. Когато пристигнаха, тя остана в автомобила няколко минути. Знаеше, че през следващия час сърцето й ще се къса, докато стиска ръката на Таша и казва думите, които Таша навярно нямаше да чуе и несъмнено не би могла да разбере.
Барбара Колбърт беше изправена беловласа жена на около седемдесет и пет години. Съзнаваше, че след инцидента се е състарила с двайсет години. „В Библията се говори за циклични явления като седем години изобилие и седем години глад“ — каза си тя, докато закопчаваше горното копче на визоновото си палто. Цикличните явления загатваха, че нещо може да се промени, но тя разбираше, че това не се отнася за състоянието на Таша, която вече седма година беше в кома.
„Таша, която ни донесе толкова много радост — мъчително си помисли Барбара, — нашият прекрасен неочакван подарък.“ Тя беше на четирийсет и пет, а съпругът й Лари — на петдесет, когато забременя. Синовете им бяха в колежа и двамата бяха решили, че са приключили с родителските си задължения.
Всеки път щом стигнеше дотук и се приготвеше да слезе от колата, я връхлиташе все същият спомен. Тогава живееха в Гринидж и Таша, прибрала се вкъщи от юридическия факултет, беше надникнала в дневната. Носеше екипа си за джогинг, а червената й коса бе вързана отзад, на опашка, тъмносините й очи бяха топли, жизнерадостни и интелигентни. До двайсет и четвъртия й рожден ден оставаше само седмица. „Доскоро, мили мой“ — каза тя и излезе.
Това бяха последните й думи.
Час по-късно им позвъниха от болницата „Лаш“. Казаха им, че Таша пострадала и я откарали там. Барбара си спомняше краткото пътуване до болницата и ужаса, който изпита. Спомняше си несвързаната молитва, която не преставаше да мълви: „Моля те, мили Боже, моля те…“
Когато децата им бяха малки, техен домашен лекар беше Джонатан Лаш, затова тя намираше известна утеха в мисълта, че за Таша ще се погрижи неговият син Гари. Още щом го видя в спешното отделение обаче, Барбара разбра по лицето му, че се е случило нещо страшно.
Той им съобщи, че дъщеря им паднала и си ударила главата в тротоара. Самото нараняване не било сериозно, но преди да я откарат в болницата, получила аритмия. „Правим всичко възможно“ — увери ги лекарят, но скоро стана ясно, че не могат да направят нищо. Таша получила удар и кръвоснабдяването на мозъка й било прекъснато. Можеше да диша сама, но иначе беше мъртва.
„Всичките пари на света, семейството на най-могъщите вестникарски магнати в страната, и въпреки това не можем да помогнем на единствената си дъщеря“ — помисли си Барбара, докато даваше знак на Дан, че е готова да слезе от автомобила.
Забелязал колко сковано се движи днес възрастната дама, тон я хвана подръка.
— Малко е заледено, госпожо Колбърт — каза шофьорът. — Нека ви помогна.
Когато двамата със съпруга си най-после се бяха примирили с факта, че няма надежда Таша да се възстанови, Гари Лаш настоя да я настанят в центъра за хронично болни, който трябваше да се пристрои към болницата.