Показа, им плановете за скромната сграда и те намериха блажена утеха в разговорите с архитекта, в дарението, което напълно промени и разшири центъра, така че всяка стая да стане светла и просторна, с отделна баня, удобни, почти домашни мебели и съвременно медицинско оборудване. Сега пациентите получаваха всички грижи, които можеха да им осигурят парите.
За Таша проектираха специален тристаен апартамент, точно копие на този в дома й. За нея постоянно се грижеха медицинска сестра и санитар. Денонощно свиреше любимата й класическа музика. Всеки ден я местеха в дневната, която гледаше към частна градина.
Пасивните упражнения, гримът, масажите, маникюрът и педикюрът поддържаха тялото й красиво и във форма. Всекидневно миеха и вчесваха все още огненочервената й коса. Обличаха я в копринени пижами и халати. Сестрите спазваха инструкциите и й говореха така, като че ли разбира всяка дума.
Барбара си помисли за месеците, през които двамата с Чарлс идваха да я виждат почти всеки ден. Но тези месеци скоро се превърнаха в години. Емоционалното и физическото изтощение ги принуди постепенно да сведат броя на посещенията си до два пъти седмично. След смъртта на съпруга си тя с огромна неохота последва съвета на синовете си, отказа се от дома си в Гринидж и се премести за постоянно в нюйоркския си апартамент. Сега ходеше в болницата само веднъж седмично.
Както винаги, тя влезе във фоайето и тръгна по коридора към апартамента на дъщеря си. Сестрите бяха настанили Таша на дивана в дневната. Барбара знаеше, че под завивката има ремъци, които не й позволяват да падне, предпазна мярка срещу нараняване в резултат от неволните движения на мускулите й.
С познатата пронизваща болка Барбара се вгледа във ведрото лице на Таша. Понякога й се струваше, че забелязва помръдване на очите или че чува въздишка и й хрумваше невероятната безумна мисъл, че за Таша все пак има надежда.
Тя седна на дивана и пое ръката на дъщеря си. През следващия час й говори за семейството.
— Ейми отива в колеж, Таша, можеш ли да повярваш? Когато ти се разболя, тя беше едва на десет. Много прилича на теб. Все едно, че ти е дъщеря, а не племенница. На Джордж Младши малко му е мъчно за вкъщи, но иначе в училище му харесва.
Накрая, уморена, но спокойна, Барбара целуна Таша по челото и повика сестрата в стаята.
Във фоайето я очакваше доктор Питър Блак. След смъртта на Гари Лаш семейство Колбърт се бяха колебали дали да не преместят дъщеря си в друга болница, но доктор Блак ги убеди да я оставят при тях.
— Как ви се струва днес Таша, госпожо Колбърт?
— Както винаги, докторе. Повече не може и да се очаква, нали? — Барбара Колбърт знаеше, че съмненията й в Питър Блак не са основателни. Гари Лаш го бе избрал за свой партньор и тя нямаше причина да смята, че за Таша не се грижат както трябва, й все пак него в него я смущаваше. Може би близките му връзки с Калвин Уайтхол, когото Чарлс презрително наричаше „цар на крадците“. Когато се връщаше в Гринидж и обядваше в клуба с приятели, тя често виждаше Блак и Уайтхол заедно.
Когато се сбогува с Питър Блак и се насочи към изхода, Барбара не можеше да знае, че лекарят напрегнато я наблюдава. И дори не подозираше, че Блак си спомня за онзи момент, когато с Таша бяха допуснали фатална грешка и когато ужасената Анамари Скали бе изкрещяла на Гари: „Момичето пристигна тук с леко мозъчно сътресение. Вие двамата я убихте!“
26.
В продължение на близо шест години Филип Матюс вярваше, че е направил всичко възможно, за да извоюва лека присъда за Моли. Петте и половина години за убийство на лекар не можеха да се сравняват с очакваната доживотна присъда.
По време на свижданията в затвора той често казваше на Моли: „Когато излезеш всичко това ще остане в миналото.“
Но сега Моли вече беше на свобода и правеше тъкмо обратното. Очевидно не смяташе, че се е отървала леко.
Филип знаеше, че повече от всичко друго на света иска да я предпази от хората, които неизбежно щяха да се опитат да я използват.
Хора като онази Фран Симънс.
Привечер в петък, тъкмо когато се канеше да си тръгва, секретарката му съобщи, че го търси Симънс.
Адвокатът се поколеба дали да не разговаря с нея, но после реши, че спокойно може да го стори. Въпреки това, я поздрави хладно.
Фран незабавно, премина на въпроса.
— Господин Матюс, сигурно разполагате със стенографски запис от процеса на Моли. Бих желала колкото може по-скоро да получа копие.
— Госпожице Симънс, научих, че с Моли сте били съученички. Иска ми се като нейна стара приятелка да обмислите възможността да се откажете от това предаване. И двамата знаем, че то само ще й навреди.