— Виж, мисля, че е най-добре да ги смениш.
— Не съм се сещала за това.
— Колко души имат ключове?
— Всъщност, ключът е само един. Входната и кухненската врата се отключват с един и същ ключ. Вратите на терасата и мазето винаги са затворени отвътре с резе. Имаше само четири ключа, този на Гари, моят и на госпожа Бари. Последният криехме в градината.
— Кой знае за ключа в градината?
— Никой, струва ми се. Оставяхме го просто за всеки случай и никога не сме го използвали. Гари не забравяше ключовете си, нито пък аз. Госпожа Бари никога не забравя нищо. Извини ме, Фран, но трябва да вървя.
— Моли, в понеделник повикай ключар. Моля те.
— Не ме заплашва опасност, Фран, освен…
— Освен ако не си имала късмета да се появиш на местопрестъплението и това да те е травматизирало до крайност. Сега обаче някой може да се страхува от спомените ти.
Фран чу, че Моли ахва в слушалката. После промълви:
— За пръв път от шест години насам някой допуска, че може да съм невинна.
— Значи разбираш защо искам да смениш ключалките, нали? Хайде, ще се видим в понеделник.
— Да, Добре. Дотогава може да имам нещо интересно за теб — отвърна Моли.
Какво ли искаше да каже, зачуди се Фран, докато затваряше.
31.
През уикенда Тим Мейсън имаше намерение за последен път да отиде на ски в Стоу, Върмонт, но позвъни братовчед му Майкъл, който все още живееше в Гринидж. Майката на техния съученик и стар приятел Били Гало починала от инфаркт и Майкъл го викаше за погребението.
Ето защо в събота вечер Тим пътуваше за Южен Кънектикът по Мерит Паркуей и си мислеше за гимназията, където, заедно с Били Гало бяха свирили в училищния оркестър. Били още тогава си беше истински музикант. Спомняше си как последната година, преди да завършат, се бяха опитали да създадат собствена група и репетираха в дома на Били.
Сърдечна и гостоприемна, госпожа Гало винаги ги канеше на вечеря. Нямаше нужда много да настоява. Кухнята й ги опияняваше с уханието на печен хляб, чесън и къкрещ доматен сос. Тим си спомняше как господин Гало се прибираше от работа и влизаше направо в кухнята, като че ли се страхуваше, че няма да завари жена си там. В момента, в който я зърнеше, на лицето, му грейваше широка усмивка и той казваше: „Пак отваряш консервите, Джоузи“.
Тим с болка си помисли за собствените си родители и за годините преди да се разведат, когато се радваше да избяга от постоянно усилващия се хлад помежду им.
Господин Гало винаги подхвърляше все същата стара шега, каза си той, и госпожа Гало винаги се смееше, сякаш я чуваше за пръв път. Очевидно ужасно се обичаха. Господин Гало обаче не беше близък с Били. Смяташе, че синът му си губи времето, като се опитва да стане музикант.
Докато шофираше и си спомняше за онези дни, Тим се сети за друго погребение в Гринидж, на което беше присъствал. Тогава вече работеше като репортер.
Замисли се за Фран Симънс, за това колко съсипана от скръб е изглеждала навремето. Приглушените й ридания в църквата се чуваха по време на цялата служба. После, когато отнасяха ковчега в катафалката, той се бе почувствал като воайор, докато нахвърляше записки за репортажа си и фотографът правеше снимки.
Четиринайсетте години оттогава бяха променили Фран Симънс. Не само че беше пораснала. Хладният професионализъм я обгръщаше като броня и Тим го усети, когато се запознаха в кабинета на Гюс. Той със срам осъзна, че тогава си е помислил какъв мошеник е бил баща й. Защо изпитваше неловкото чувство, че й дължи извинение?
Беше толкова дълбоко замислен, че без да усети, стигна до изхода за Норт Стрийт и едва не пропусна отбивката. Три минути по-късно спря пред погребалната агенция.
Бяха дошли всички приятели на семейство Гало. Тим видя множество познати лица, хора, с които отдавна не поддържаше връзки и които го заговаряха, докато чакаше да изрази съболезнованията си на господин Гало и на Били. Повечето го ласкаеха за репортажите му, но веднага след това споменаваха за Фран Симънс, която вече работеше за същия канал.
— Това е онази Фран Симънс, чийто баща обра фонда за библиотеката, нали? — попита сестрата на госпожа Гало.
— Леля ми я мярнала в кафенето в болницата „Лаш“ — отбеляза друг. Какво прави тук, за Бога?
В този момент Тим се изправи пред Били Гало, който очевидно чу въпроса. Очите му бяха подути от плач. Той стисна ръката на стария си приятел.
— Ако Фран Симънс разследва нещо в болницата, кажи й да открие защо оставят пациентите да умират, когато могат да ги излекуват — горчиво рече Били.