Джена: Да.
Прокурорът: Беше ли ви известна причината, поради която Моли Карпентър Лаш е разярена на съпруга си?
Джена: Отначало не. Питах я, но тя не искаше да ми каже. Обясни ми чак в неделя следобед.
Когато прочете разпита на Калвин Уайтхол, Фран реши, че нарочно или не, той е дал изключително унищожителни за Моли показания. „Прокурорът трябва да се е влюбил в него“ — помисли си тя.
Прокурорът: Господин Уайтхол, двамата с доктор Питър Блак сте посетили доктор Гари Лаш следобед на осми април, събота. Така ли е?
Калвин Уайтхол: Да, точно така.
Прокурорът: Каква беше целта на посещението ви?
Калвин Уайтхол: Доктор Блак ми беше казал, че е много загрижен за Гари. Гари през цялата седмица бил ужасно притеснен, затова ние решихме да отидем да го видим.
Прокурорът: Под „ние“ имате предвид…
Калвин Уайтхол: Ние с доктор Питър Блак.
Прокурорът: Какво се случи, когато отидохте у тях?
Калвин Уайтхол: Беше към пет часа. Гари ни покани в дневната. Беше приготвил поднос със сирене и бисквити и отвори бутилка вино. Наля ни и каза: „Струва ми се, че е време да се изповядам.“ После ни призна, че имал връзка с медицинска сестра в болницата на име Анамари Скали и че тя била бременна.
Прокурорът: Доктор Лаш страхуваше ли се от вашата реакция?
Калвин Уайтхол: Разбира се. Онази сестра беше едва двайсетинагодишна. Страхувахме се от усложненията — от процес за сексуален тормоз, например. В края на краищата Гари беше шеф на болницата. Благодарение на баща му, неговото име е символ на честност и рефлектира директно върху авторитета на болницата и „Ремингтън Хелт Мениджмънт“. Безпокоеше ни перспективата да избухне скандал, който да промени тази репутация.
Фран продължи да чете стенограмата още час. Когато я остави, тя започна да разтрива челото си с надеждата да предотврати зараждащото се главоболие.
„Изглежда Гари Лаш и Анамари Скали определено са успели да скрият връзката си — помисли си репортерката. — От тези страници става пределно ясно, че когато са научили за нея, най-близките му — Моли, Питър Блак и семейство Уайтхол — са били шокирани.“
Спомни си удивлението на Сюзън Бранигън, доброволката от кафенето в болницата. Според нея, всички си мислели, че Анамари Скали е влюбена в онзи симпатичен доктор Мороу.
Доктор Джак Мороу, убит малко преди Гари Лаш, напомни си Фран.
Минаваше десет часа. Колебаеше се дали да излезе да потича, но после реши, че днес не й е до спортуване. Навярно щеше да види какво дават по кината, каза си тя.
Тъкмо когато разгръщаше програмата, за да потърси подходящ филм, телефонът иззвъня.
Търсеше я Тим Мейсън.
— Изненада — каза той. — Надявам се, че не те безпокоя. Обадих се на Гюс и той ми даде номера ти.
— Няма нищо. Ако правиш спортна анкета, въпреки че четиринайсет години съм живяла в Калифорния „Янките“ не са ми любимият отбор. Освен това, искам да възстановят „Двете Фийлдс“. И трябва да отбележа, че ми харесват и „Джайънтс“, и „Джетс“, но ако се наложи да избирам, предпочитам „Джайънтс“.
Мейсън се засмя.
— Такива жени харесвам — решителни. Всъщност, обаждам се, за да видя дали случайно нямаш какво друго да правиш и би ли обмислила въпроса да обядваш с мен в „Ниърис“.
Ресторантът се намираше на Петдесет и седма улица, съвсем близо до жилището й.
Поканата не само я изненада, но и я зарадва. Когато се срещаха, в погледа му се четеше, че знае коя е тя и чия дъщеря е, но Фран разбираше, че тази реакция е нормална. Той не бе виновен, че знае какво е извършил баща й.
— Благодаря ти. С удоволствие — искрено отвърна тя.
— Дванайсет?
— Чудесно.
— И моля те, недей да се обличаш официално.
— Нямам такова намерение. Неделята е ден за почивка и прочее.
Фран затвори и за втори път тази сутрин си каза на глас:
— Какво пък е сега това? Определено не е, старомодна среща между момче и момиче.
Когато пристигна в „Ниърис“, завари Тим Мейсън потънал в разговор с бармана. Носеше спортна риза, тъмнозелено кадифено яке и жълто-кафяви панталони. Косата му беше рошава и когато го докосна по ръкава, платът й се стори студен.
— Имам чувството, че не си дошъл с такси — каза Фран, когато той се завъртя към нея.