— Не ми харесват всички онези предупредителни надписи да си закопчаеш предпазния колан — отвърна Тим. — Та затова повървях пеш. Радвам се да те видя, Фран — усмихна й се той.
Фран внезапно осъзна, че в сравнение с него се чувства също като някога в училище — ниска.
Усмихнатият Джими Ниъри им даде една от четирите си ъглови маси, което незабавно показа на Фран, че Тим Мейсън трябва да е любим редовен посетител. През седмиците, откакто живееше в Ню Йорк, тя беше идвала тук само веднъж заедно със съседско семейство. Тогава пак им бяха дали ъглова маса и те й обясниха какво означава това.
Докато пиеха блъди мери, Тим й разказа за себе си.
— Моите старци се разведоха и напуснаха Гринидж. Тъкмо бях завършил колеж и работех в „Гринидж Таим“. Главният редактор ме назначи като стажант-репортер, но всъщност бях момче за всичко. След една година се преместих.
— Преди колко години беше това? — попита Фран.
— Преди четиринайсет.
Тя бързо пресметна наум.
— Ето защо, когато се запознахме, си спомни коя съм. Знаел си за баща ми.
Тим сви рамене.
— Да — извинително се усмихна той.
Сервитьорката им донесе менюто, но двамата си поръчаха, без да го четат. Когато отново останаха сами, Мейсън отпи от коктейла си и каза:
— Не си ме питала, но ще ти разкажа живота си, който, струва ми се, ще ти се стори особено вълнуващ, тъй като очевидно си разбираш от работата.
Двамата всъщност много си приличаха, помисли си Фран, докато слушаше как коментирал училищните мачове в градче в северната част на щата Ню Йорк, за което никога не бе чувала. После тя му разказа за стажуването ей в местна кабелна мрежа в град край Сан Диего, в който най-интересните събития били заседанията на общинския съвет.
— В началото приемаш първата работа, която ти предложат — каза Фран и той кимна в знак на съгласие.
И Тим бил единствено дете, но за разлика от нея, нямал доведени братя и сестри.
— След развода родителите ми се преместиха в Бронксвил — поясни той. — Там са отраснали. И знаеш ли какво? Купиха си къщи в един и същ квартал. Когато бяха женени, изобщо не се разбираха, но сега излизат на срещи и в почивните дни ходим у него да пийнем по нещо, после вечеряме у нея. Отначало това ме смущаваше, но изглежда на тях им харесва.
— Е, майка ми е много щастлива, при това съвсем основателно — рече Фран. — Преди осем години се омъжи повторно. Мислеше си, че все някога ще се върна в Ню Йорк и искаше да приема фамилията на втория си баща. Сигурно ти е известно колко много писаха за баща ми.
Тим кимна.
— Да, така беше. Изкушавала ли си се да го направиш?
Фран започна да си играе със салфетката.
— Не, никога.
— Сигурна ли си, че е разумно да водиш разследване в Гринидж?
— Навярно не. Защо питаш?
— Фран, снощи ходих в Гринидж на погребението на жена, която познавам от едно време. Починала от инфаркт в болницата „Лаш“. Синът й ми е приятел и е адски бесен. Изглежда, според него са можели да я спасят. Той смята, че докато работиш по своя случай, би трябвало да се поразровиш и за лечението на пациентите в болницата.
— Можели ли са действително да спасят майка му?
— Не зная. Възможно е просто да е обезумял от скръб, макар че няма да се изненадам, ако ти се обади. Казва се Били Гало.
— Защо да ми се обади?
— Защото чул, че в петък са те видели в кафенето в болницата „Лаш“. Басирам се, че вече целият град го знае.
Фран недоверчиво поклати глава.
— Не се появявам по телевизията от достатъчно дълго време, за да ме познаят толкова лесно. Съжалявам — сви рамене тя, — но наистина научих нещо интересно, докато си бъбрех с една от доброволките в кафенето. Ако знаеше, че съм репортерка, сигурно нямаше да се разприказва така.
— Отиването ти там е предаването за Моли Лаш ли е свързано? — попита Тим.
— Да, но само исках да събера съвсем обща информация — отвърна Фран. Не й се щеше да навлиза в подробности за разследването. — Тим, познаваш ли Джо Хътник от „Гринидж Таим“?
— Да. Когато постъпих там, Джо работеше във вестника. Добър човек. Защо питаш?
— Мнението му за здравноосигурителните фондове не е много високо, но изглежда, смята, че „Ремингтън Хелт Мениджмънт“ не е по-лош от останалите.
— Е, Били Гало не мисли така. — Той забеляза загриженото й изражение. — Но не се безпокой. Всъщност, добро момче е, просто в момента адски е разстроен.