„Не трябваше да споменавам на доктор Лоуг, че преди да умре, Харви Маджим като че ли е познал жена си“ — помисли си той. Но вече не можеше да се откаже. Трябваше да направи следващата стъпка. Ясно му бяха дали да го разбере. И тази следваща стъпка се съдържаше в пакета, който носеше от лабораторията в Уест Рединг.
Когато влезе в стаята, Блак завари дежурната сестра да дреме до леглото на Таша. Чудесно, помисли си той. Точно както се надяваше. Това му даваше повод да я отпрати.
— Предлагам ви да си вземете чаша кафе — строго й каза доктор Блак, след като рязко я събуди. — Донесете го тук. Ще ви изчакам. Къде е госпожа Колбърт?
— Спи на кушетката — прошепна сестрата. — Клетата жена, най-после успя да задреме. Синовете й си тръгнаха. Довечера пак ще дойдат.
Блак кимна и се обърна към пациентката. Състоянието на Таша оставаше същото като предишната вечер. Знаеше, че се е стабилизирала благодарение на инжекцията, която й бе направил още при първите признаци за влошаване.
Той извади пакетчето от джоба си. Струваше му се неестествено тежко в дланта му. Инжекцията оказваше очакваното въздействие, но последиците от тази, която щеше да й направи сега, бяха абсолютно непредвидими.
Лоуг не се поддаваше на контрол, помисли си Блак.
Лекарят повдигна неподвижната ръка на Таша и потърси подходяща вена. После бавно натисна буталото на спринцовката и видя как течността изчезва в тялото й.
Питър Блак си погледна часовника. Беше осем. След дванайсетина часа всичко щеше да е свършило — по единия или по другия начин. Междувременно му предстоеше неприятната перспектива да се срещне с онази любопитна журналистка Фран Симънс.
58.
Прекарала неспокойна нощ, в четвъртък сутринта Фран отиде рано на работа, за да направи някои проверки за обедния си разговор с доктор Питър Блак. Беше поискала от информационния отдел да й осигурят биографията му и се зарадва, когато я откри на бюрото си.
Бързо я прочете и тя й се стори изненадващо безинтересна. Роден в Денвър в работническо семейство, учил в местни училища, завършил медицина с успех между среден и слаб, стажувал в малка чикагска болница, след което постъпил на работа там. Нищо особено, каза си тя.
Което навеждаше на въпроса защо все пак го е привлякъл Гари Лаш.
Точно в дванайсет я въведоха в кабинета на доктор Блак. Фран остана поразена от пищната мебелировка. Струваше й се по-подходяща за директор на богата компания, отколкото за лекар, въпреки че този лекар наистина беше главен изпълнителен директор на болница и здравноосигурителен фонд.
Не бе сигурна как си е представяла Питър Блак. „Може би съм очаквала да прилича на Гари Лаш, доколкото го познавам от разказите за него“ — помисли си тя, докато се ръкуваха и сядаха край голям френски прозорец. Великолепен кожен диван, две кресла и малка масичка създаваха уютна атмосфера.
Всички описваха Гари Лаш като красив и обаятелен мъж. Питър Блак имаше блед, нездрав тен и Фран се изненада от нервността му. По челото и горната му устна лъщяха, капчици пот. Държеше се сковано и седеше на самия край на стола. Като че ли се готвеше да отблъсне атака. Макар че се опитваше да е любезен, гласът му издаваше очевидно напрежение.
Предложи й кафе. Когато Фран отказа, той рече:
— Госпожице Симънс, днес имам особено натоварен график, а предполагам, същото се отнася и за вас. Да преминем направо на въпроса. Съгласих се да се срещнем, защото исках да подчертая категоричното си убеждение, че в стремежа си за популярност вие използвате Моли Лаш, жена, която явно има психически проблеми.
Фран отвърна на погледа му, без да мигне.
— Мислех, че помагам на Моли, а не, че я използвам, докторе. Може ли да ви попитам дали вашата диагноза за психическо заболяване действително има медицински основания, или е само прибързана присъда, на каквато изглежда, са склонни всичките и приятели?
— Госпожице Симънс, явно няма какво повече да си кажем. — Питър Блак се изправи. — Моля да ме извините…
Фран остана на стола си.
— Не, боя се, че няма да ви извиня. Доктор Блак, знаете, че съм дошла тук от Манхатън, за да ви задам няколко въпроса. Фактът, че се съгласихте да ме приемете, според мен показва, че го разбирате. Мисля, че ми дължите поне десет минути от времето си.
Питър Блак неохотно седна.
— Десет минути, госпожице Симънс. Нито секунда повече.