Седнала по турски на пода, Моли се вцепени, почти шокирана от тази мисъл. „Каква заблуда. Даже Джена, най-добрата, ми приятелка, ясно ми даде да разбера, че според нея нямам друго бъдеще, освен затворническата килия или лудницата. Как мога да си въобразявам, че този кошмар някога ще свърши?“
Но надеждата оставаше и Моли знаеше защо. Заради откъслечните й спомени, моменти от миналото, заровени дълбоко в подсъзнанието й, започнали едва сега да изплуват на повърхността. „Когато снощи заключвах вратата, нещо се случи — помисли си тя, спомнила си за странното усещане, което я бе обзело. — Не зная какво, но се случи.“
Започна да подрежда медицинските и научни списания, които Гари държеше в хронологичен порядък на лавиците. Публикациите бяха посветени на най-различни теми, но съпругът й очевидно имаше основание да ги пази. Моли прегледа няколко от тях и видя, че е отбелязал поне по една статия в съдържанието им. „Сигурно спокойно мога да ги изхвърля — реши тя, — но щом подредя тук, поне ще ги прехвърля от любопитство. Ще ми е интересно да видя какво е смятал за важно.“
Откъм кухнята се разнесе звънец, последван от гласа на госпожа Бари:
— Аз съм, Моли.
— В кабинета съм — отвърна тя, без да престава да реди списанията, после спря, заслушана в стъпките по коридора. Внезапно си спомни колко често й минаваше през ум, че икономката има тежки крака. Винаги носеше ортопедични обувки с гумени подметки.
— Моли, извинявай — едва влязла в стаята, започна Една Бари.
Моли вдигна поглед и веднага разбра, че госпожа Бари няма намерение да се извинява. Изражението й бе решително. В ръката й висеше ключът от къщата.
— Зная, че след всички тези години не постъпвам добре, но повече не мога да работя при теб. Трябва незабавно да напусна.
Объркана, Моли се изправи от пода.
— Няма нужда да напускате заради историята с ключа, госпожо Бари. И двете смятаме, че сме прави, но аз съм убедена, че има някакво обяснение и че Фран Симънс ще го открие. Разберете, този въпрос е ужасно важен за мен. Ако някой е взимал ключа, за да влезе тук, тъкмо той го е оставил в чекмеджето, а не аз.
— Според мен, никой не е влизал — остро отвърна икономката. — И не напускам заради ключа. Моли, съжалявам, че трябва да ти го кажа, но ме е страх да работя при теб.
— Страх ли ви е? — Смаяна, тя погледна към възрастната жена. — От какво ви е страх?
Една Бари извърна очи.
— Не може… да се страхувате… от мен! О, Господи. — Моли протегна ръка. — Дайте ми ключа, госпожо Бари. Моля ви, вървете си. Веднага.
— Разбери ме, Моли. Ти не си виновна, че си убила двама души…
— Махайте се!
— Трябва да се лекуваш, Моли. Моля те.
Една Бари изхлипа, завъртя се и избяга от стаята. Моли изчака, докато видя, че автомобилът й излиза на пътя, после се отпусна на колене и скри лицето си в шепи. Докато се олюляваше напред-назад, от гърлото й се изтръгваха тихи стонове.
„Тя ме познава от бебе и въпреки това вярва, че съм убийца. Какви шансове имам?“
Докато чакаше на светофар на няколко преки оттам, съсипаната от мъка Една Бари безспирно си напомняше, че не е имала друг избор, освен да изтъкне тази причина за напускането си. Това потвърждаваше нейната версия за резервния ключ и щеше да попречи на хора като Фран Симънс да продължат да се интересуват от Уоли. „Съжалявам, Моли — мислеше си Една, като си спомняше болката в очите на младата жена, но трябва да разбереш, че кръвта вода не става.“
61.
Докато ядеше обяда, който икономката му сервира на поднос в кабинета, Калвин Уайтхол кисело инструктираше Лу Нокс. Цяла сутрин беше в лошо настроение, отчасти защото положението с Фран Симънс започваше да става неудържимо. Лу знаеше, че тя упорито настоява за среща и че неясните обещания на Кал да се опита да уреди нещо, не могат да я заблудят. От подслушания разговор между Джена и Кал той знаеше също, че репортерката е трябвало да отиде при Питър Блак по обед.
Когато в 12:30 телефонът иззвъня, Лу си помисли, че Блак се обажда, за да докладва за срещата. Инстинктът му не го излъга.
— Ти какво й отговори, когато те е попитала защо Гари те е поканил да работиш с него? Щом е надушила… Защо изобщо се съгласи да я приемеш? Знаеше, че само ще си навредиш. Не е нужно да си много интелигентен, за да се досетиш.
Разярен, Кал затръшна слушалката. Телефонът почти незабавно отново иззвъня и резкият тон на Уайтхол бързо омекна, когато разбра кой го търси.