— Анамари е казала на Моли, че като лекар и съпруг, Гари Лаш не заслужавал да лежи в затвора заради него — рече Фран.
Луси се усмихна.
— Типично в нейния стил.
— Не мога да изразя колко съм ви признателна, госпожо Бонавентура. И разбирам колко ви е тежко.
— Да, така е. Но преди да си тръгнете, искам да ви покажа нещо. — Луси отиде в спалнята и й донесе снимките от тоалетката. — Това е Анамари с бебето. Вижте колко е млада. През първите пет години осиновителите й пращаха снимки от рождените му дни. Това е момченцето, от което сестра ми се отказа. Тя плати ужасна цена за грешката си. Ако Моли Лаш наистина е невинна, надявам се, че ще успеете да го докажете. Но й предайте, че по свой собствен начин Анамари също е била в затвор, навярно въображаем, но достатъчно мъчителен. И ако искате да научите от кого се е страхувала, имате право, мисля, да знаете, че това не беше Моли Лаш. Според мен, човекът, който я ужасяваше, беше доктор Питър Блак.
69.
— Какво ти е, Кал? Постоянно ми крещиш, докато най-лошото нещо, което изглежда съм извършила, е, че ти предложих за няколко дни да се откъснеш малко и да поиграеш голф.
— Джена, струва ми се, че дори само като четеш вестниците с всички репортажи за смъртта на онази медицинска сестра и ареста на Моли, би трябвало да разбираш защо съм в такова състояние. Би трябвало да ти е ясно, скъпа, че ако „Америкън Нашънъл“ успее да привлече другите здравноосигурителни фондове и след това атакува самия „Ремингтън“, измежду пръстите ни ще изтече цяло състояние. И двамата знаем, че се омъжи за мен заради онова, което мога да ти дам. Готова ли си да се откажеш от начина си на живот?
— Готова съм да призная нещо друго — ужасно съжалявам, че си взех почивен ден — рязко отвърна тя. Беше последвала Кал в кабинета му, разтревожена от очевидната му напрегнатост по време на закуската.
— Защо не отидеш да видиш Моли? — предложи съпругът й. — Сигурен съм, че се нуждае от утехата ти.
— Толкова ли е сериозно положението, Кал? — тихо попита Джена. — Ще ти кажа нещо — не като твоя съпруга, а като човек, който също се бори да постигне нещо. Познавам те. Колкото и да е тежко, ти ще измислиш начин, за да обърнеш нещата в твоя полза.
Мрачният смях на Калвин Уайтхол прозвуча като кучешки лай.
— Благодаря ти, Джена, имах нужда от тези думи. Мисля, че имаш право.
— Наистина ще отида при Моли. Когато я видях в сряда вечерта, много се изплаших за нея. Беше страшно потисната. Вчера се чухме по телефона, след като госпожа Бари напусна. Стори ми се съкрушена след поредния удар.
— Вече ми разказа за това.
— Зная. Ясно ми е също, че си съгласен с госпожа Бари. И ти не би искал да останеш насаме с Моли, нали?
— Точно така.
— Кал, госпожа Бари дала на Моли двайсетина хапчета за сън, които докторът предписал на сина й. Това ме тревожи. Страхувам се, че в това състояние може да й хрумне да…
— Да се самоубие ли? Каква чудесна идея! Това би отговаряло точно на лекарските прогнози. — Кал погледна над рамото на жена си. — Не се притеснявай, Рита, можеш да ми донесеш пощата.
Когато прислужницата влезе в стаята, Джена заобиколи бюрото и целуна мъжа си по главата.
— Не се шегувай с тези неща, Кал, моля те. Опасявам се, че Моли наистина замисля да се самоубие. Сам я чу онази вечер.
— Не се шегувам. Тя ще си направи услуга, ако избере тази възможност. Ще направи услуга и на много други хора.
70.
Марта Джоунс знаеше, че само Уоли би могъл толкова упорито да звъни на вратата. Тя беше на втория етаж и подреждаше скрина с бельото. Възрастната Жена търпеливо въздъхна и забърза надолу по стълбището, въпреки болките от артрита в коленете.
Уоли стоеше на прага, пъхнал ръце в джобовете си, със сведена глава.
— Може ли да вляза? — с безизразен глас попита той.
— Знаеш, че винаги си добре дошъл, миличък.
Младият мъж пристъпи напред.
— Не искам да заминавам.
— Закъде не искаш да заминаваш, миличък?
— За Калифорния. Мама събира багажа. Тръгваме утре сутрин. Не обичам да пътувам дълго време с кола. Не искам да заминавам. Дойдох да се сбогувам.
„В Калифорния ли? — зачуди се Марта. — Че защо?“
— Уоли, сигурен ли си, че майка ти е казала „Калифорния“?