Покрай колата мина жена с куче и любопитно погледна към Фран. „Най-добре да тръгвам“ — каза си тя. Знаеше къде трябва да отиде сега — при Моли, за да се опита да открие какво се крие зад отношенията между Гари Лаш и Питър Блак. Ако успееше, може би най-сетне щеше да разбере какво е ставало в болницата.
На път за Гринидж позвъни в офиса си, за да провери дали има някакви съобщения. Гюс Бранд искаше да разговаря с нея. Имал да й каже нещо спешно.
— Преди да ме свържеш с него, виж дали информационният отдел ми е подготвил материал за Гари Лаш и Калвин Уайтхол — каза на секретарката си тя.
— Чака те на бюрото, Фран. Тази купчина ще ти стигне за цяла седмица, особено с всички неща за Калвин Уайтхол.
— Нямам търпение да ги прочета. Благодаря ти. А сега ме свържи с Гюс, моля те.
Шефът й тъкмо се канеше да излезе на обяд.
— Добре, че ме хвана, Фран — каза той. — Изглежда, че след понеделник следобед ще се наложи да посещаваш приятелката си Моли Лаш в пандиза. Току-що предадоха изявлението на прокурора, че не се съмнявал в отмяната на условното й освобождаване. И щом получел официално съобщение, моментално щял да я прати обратно в „Найънтик“.
— Не могат да постъпят така с Моли! — възкликна тя.
— Могат, разбира се. И предполагам, че ще го направят. Навремето тя се отърва леко, защото призна, че е убила съпруга си. После, веднага щом я освободиха, започна да твърди, че не била виновна. Това само по себе си е нарушаване на условното освобождаване, миличка. И с това ново обвинение в убийство, как би гласувала, ако ти решаваше дали мястото й е зад решетките? Както и да е, приготви репортаж за довечера.
— Добре, Гюс. До скоро — със свито сърце отвърна Фран.
Имаше намерение да позвъни на Моли и да й каже, че трябва да я види, но когато шефът й спомена за обяд, й хрумна друга идея. Сюзън Бранигън, доброволката от кафенето в „Лаш“, работеше в болницата от десет години, а това означаваше, че е била там, когато младата пациентка е изпаднала в кома. Такива неща не се случваха често. Може би щеше да си спомни кое е това момиче и какво е станало с него.
За да провери версията на Анамари, трябваше да поговори със семейството на момичето и да научи подробности за инцидента. Нямаше големи шансове, ала все пак можеше да опита. „Но се надявам да не се натъкна на доктор Питър Блак — помисли си Фран. — Той ще побеснее, ако разбере, че продължавам да разпитвам за болницата.“
Стигна в кафенето към един и половина. Обедната почивка беше в разгара си и доброволките имаха много работа. На бара се суетяха две жени, но Фран с разочарование видя, че нито една от тях не е Сюзън Бранигън.
— Можете да седнете на бара или ако изчакате малко, тъкмо разчистват една от масите — предложи й служителката на входа.
— Предполагам, че госпожа Бранигън не е на работа днес — рече Фран.
— О, тук е. Ето я, в момента излиза от кухнята.
— Може ли да почакам за някоя от нейните маси?
— Имате късмет. Онази, за която ви споменах, е в нейния участък. Като че ли вече е готова.
Тя я настани и й подаде менюто. Минута по-късно се разнесе бодър глас:
— Добър ден. Решихте ли какво ще поръчате или ви трябва още малко време?
Фран вдигна поглед и незабавно разбра, че Сюзън Бранигън не само си я спомня, но и вече знае коя е. Стиснала палци да не срещне отказ, тя отвърна:
— Много се радвам да ви видя отново, госпожо Бранигън.
Възрастната жена просия от удоволствие.
— Когато онзи ден си бъбрихме, не знаех, че приказвам с толкова известна личност, госпожице Симънс. Веднага щом разбрах, започнах да ви гледам по вечерните новини. Репортажите ви по случая Моли Лаш много ми допадат.
— Виждам, че в момента сте заета, но по-късно бих искала да си поговорим няколко минути, ако сте съгласна, разбира се. Предишния път много ми помогнахте.