— А после убиха онова бедно момиче, за което ме питахте, Анамари Скали, медицинската сестра. Не можах да повярвам. Мислите ли, че го е извършила Моли Лаш?
— Не. Кога ще се освободите, госпожо Бранигън?
— Към два часа. Дотогава кафенето се изпразва. Като стана дума за това, предполагам, че е най-добре да взема поръчката ви.
Фран погледна към менюто.
— Сандвич и кафе, моля.
— Веднага ще ви ги донеса и ако ме изчакате, ще се радвам пак да си побъбрим.
Половин час по-късно Фран се огледа наоколо. „Точно както ми каза госпожа Бранигън — помисли си тя. — Все едно, че са обявили евакуация.“ Кафенето внезапно бе опустяло. Тракането на съдове и разговорите бяха стихнали. Сюзън Бранигън беше разчистила масата с обещанието да се върне след миг.
Когато отново се появи, доброволческата й престилка вече я нямаше и носеше в двете си ръце по чаша кафе.
— Така е много по-добре — въздъхна тя, остави кафетата и се настани срещу Фран. — Както ви казах, аз си обичам работата, само че краката ми не са на същото мнение. Но вие не сте дошли тук да си приказваме за краката ми и току-що се сетих, че след трийсет минути имам час при фризьорката, така че с какво мога да ви помогна?
„Тази жена ужасно ми харесва — помисли си Фран. — Веднага пристъпва към въпроса.“
— Госпожо Бранигън, онзи ден ми казахте, че работите тук от десет години, нали?
— Точно така. И ако е рекъл Господ, ще ги докарам до двайсет.
— Убедена съм. Бих искала дави попитам за нещо, което се е случило в болницата доста отдавна. Всъщност, било е малко преди да бъдат убити доктор Мороу и доктор Лаш.
— О, госпожице Симънс, тук се случват толкова много неща — възрази госпожа Бранигън. — Не съм сигурна, че ще мога да ви помогна.
— Възможно е обаче да си спомните този случай. Докарали са млада жена, която получила травма, докато тичала и изпаднала в кома. Надявам се, че знаете нещо за нея.
— Нещо за нея ли? — възкликна Сюзън Бранигън. — Говорите за Наташа Колбърт. Престоя в нашия Център за хронично болни години наред. Почина едва снощи.
— Починала е снощи?
— Да. Беше много тъжно. Когато инцидентът се случил, тя беше само двайсет и три годишна. Паднала, докато тичала за здраве и в линейката сърдечната й дейност била нарушена. Нали сте чували за семейство Колбърт — вестникарските магнати? Много са богати. След инцидента с момичето, родителите й дариха пари за Център за хронично болни и го нарекоха на нейно име. Погледнете оттатък моравата — онази красива двуетажна сграда хей там.
„Сърдечната й дейност била нарушена — помисли си Фран. — Кой е бил шофьорът на линейката? Ами санитарите?“ Трябваше да разтоваря с тях. Едва ли щеше да е трудно да ги открие.
— Майка й припадна, когато снощи Таша почина. В момента е тук и разбрах, че също е получила инфаркт. — Сюзън Бранигън сниши глас. — Виждате ли онзи красив мъж там? Той е син на госпожа Колбърт. Двама братя са. Единият от тях постоянно е при нея. Другият дойде тук да хапне преди час.
„Ако умре от скръб заради смъртта на дъщеря си, госпожа Колбърт сигурно ще е поредната жертва на онова, което се разиграва тук“ — каза си Фран.
— Синовете й го приемат много тежко — продължи Сюзън Бранигън. — Разбира се, те са изгубили сестра си още преди повече от шест години, но все пак е мъчително, когато наистина настъпи краят. — Тя отново зашепна: — Чух, че след като Таша издъхнала, госпожа Колбърт сякаш откачила. Според сестрата, тя крещяла, че Таша излязла от комата и й говорила — което, разбира се, е абсолютно невъзможно. Твърдяла, че дъщеря й казала нещо от рода на „Стана толкова глупаво, доктор Лаш, препънах се във връзката на маратонката си и се строполих на земята“, а после и „Здрасти, мамо“.
Фран усети, че гърлото й се свива.
— Сестрата била ли е в стаята с госпожа Колбърт? — едва успя да изрече думите тя.
— Таша лежеше в отделен апартамент й госпожа Колбърт отпратила сестрата в дневната. Искала да остане сама с дъщеря си. Но когато Таша умирала, госпожа Колбърт не била сама. В последния момент се появил докторът. Той казва, че не чул нищо и че госпожа Колбърт халюцинирала.
— Кой е бил докторът? — попита Фран, макар да бе убедена, че вече знае отговора.
— Шефът на болницата, доктор Питър Блак.
„Ако преди повече от шест години подозренията на Анамари са били верни и ако госпожа Колбърт е права за случилото се снощи, изглежда, че след като е съсипал живота на Таша, оставяйки я жив труп, Блак е продължил да експериментира с нея“ — помисли си Фран.