Както винаги, се оказа прав.
— Лу — почти любезно каза старият му съученик, — доктор Лоуг в Уест Рединг се превърна в досадна пречка, също като Фран Симънс.
Нокс зачака.
— Ако щеш вярвай, но уреждам госпожица Симънс да интервюира добрия доктор. Струва ми се, че по това време няма да е зле да си наблизо. Трябва да ти кажа, че в лабораторията на доктор Лоуг има ужасно много запалителни вещества. Зная, че никога не си влизал в къщата, затова ще ти обясня. Лабораторията се намира на втория етаж, но е леснодостъпна благодарение на външно стълбище откъм задната веранда, което води право към нея. Прозорецът към верандата винаги е открехнат за проветрение. Всичко ти е ясно, нали, Лу?
— Да, Кал.
— Господин Уайтхол, Лу. Моля те. Иначе може да се изпуснеш пред чужди хора.
— Извинете ме, господин Уайтхол.
— В лабораторията има ясно обозначена кислородна бутилка. Сигурен съм, че умен човек като теб би могъл да хвърли нещо запалено в стаята, да се спусне по стълбището и да се отдалечи, преди да избухне бутилката. Съгласен ли си?
— Съгласен съм, господин Уайтхол.
— Тази задача може да ти отнеме няколко часа. Разбира се, извънредните ти услуги винаги се възнаграждават по достойнство. Знаеш го.
— Да, господине.
— Чудех се как е най-подходящо да убедя госпожица Симънс да отиде във фермата. Естествено, това трябва да бъде запазено в тайна. Ето защо мисля, че би трябвало да получи информация, на която да не е в състояние да устои, за предпочитане от анонимен източник. Схващаш ли идеята ми?
Лу се усмихна.
— Тоест от мен.
— Точно така. Какво ще кажеш, Лу?
— Познаваш ме. — Нокс преглътна името на Кал, преди да го е произнесъл. — Обичам да играя тази игра.
— Винаги си се справял отлично. Този път би трябвало да е особено интересно. И доходно, Лу. Не го забравяй.
Докато двамата се усмихваха, Лу си спомни за бащата на Фран Симънс и за информацията, която му беше предал. Тогава му каза, че чул Кал да говори за нови акции, които на следващия ден щели да скочат до небето. Симънс веднага изтегли четиридесет хиляди долара от фонда за библиотеката, като си мислеше, че ще ги върне след няколко дни. Онова, което го накара да посегне на живота си, бе второ теглене с фалшифицирания му подпис, увеличило липсата до четиристотин хиляди. Той знаеше, че след като признае вината си, никой няма да му повярва какво се е случило.
Навремето Кал прояви необичайна щедрост, помисли си Нокс. Позволи му да задържи първите четиридесет хиляди долара, които Симънс лековерно беше напъхал в ръцете му, и евтините ценни книжа, които глупакът доверчиво бе купил на името на Лу.
— Като се има предвид миналото, струва ми се, че е най-добре аз да позвъня на Фран Симънс, господине — каза на бившия си съученик той. — С нетърпение го очаквам.
73.
Веднага щом излезе от болницата, Фран телефонира на Моли от колата.
— Непременно трябва да те видя — настойчиво каза тя.
— Както знаеш, аз съм си, тук — отвърна Моли. — Идвай. Джена е при мен, но скоро си тръгва.
— Надявам се да не се разминем. Отдавна се опитвам да си уредя среща с нея и съпруга й. Пристигам след няколко минути.
„Закъснявам — помисли си Фран, като си погледна часовника и видя, че след половин час трябва да е на път за Ню Йорк, — но наистина искам да видя как е Моли. Сигурно вече е научила за заседанието на комисията по условно освобождаване в понеделник.“ Дойде й наум, че ако Джена още е там, няма да може да попита Моли защо Гари Лаш е поканил Питър Блак за партньор. Тя със сигурност щеше да го съобщи на съпруга си. Разбира се, Фран знаеше, че като на своя най-добра приятелка, Моли и без това може да разкаже на Джена за какво са разговаряли.
В три и десет тя зави по отбивката към къщата на Моли. Отпред беше паркиран мерцедес-кабрио, автомобилът на Джена.
„От толкова години не съм я виждала — помисли си Фран. — Чудя се дали още изглежда страхотно като някога?“ Докато си спомняше за ученическите си години, за миг я обзе старото чувство за малоценност.
Когато бяха, в „Крандън Академи“, всички знаеха, че семейството на Джена няма пари. Самата тя често се шегуваше: „Моят прапрадядо натрупал огромно състояние, но наследниците му го пропилели!“ Но никой не можеше да оспори синята й кръв. Подобно на предците на Моли, тези на Джена бяха английски заселници от края на седемнайсети век, пристигнали в Бостън като богати служители на английската корона, а не като повечето други, надяващи се да си изкарат прехраната в Новия свят.