— Щом искаш — безразлично отвърна Моли. — Вече занесох в гаража три пълни чувала с боклуци. Ще ги прибера в килера. Ами снимките?
— Запази ги засега. Може да използваме някои в предаването.
— А, да, предаването! — въздъхна Моли. — Нима са изтекли само десет дни, откакто те помолих да започнеш разследване, което смятах, че ще докаже невинността ми? О, наивната аз — с посърнала усмивка каза тя.
„Изгубила е всякаква надежда — помисли си Фран. — Знае, че по всяка вероятност в понеделник ще я върнат в затвора, за да доизлежи остатъка от десетгодишната си присъда и че я очаква нов процес за убийството на Анамари Скали.“
— Моли, погледни ме — каза тя.
— Да, Фран.
— Трябва да ми имаш доверие, Моли. Убедена съм, че убийството на Гари е само едно от поредица престъпления, които ти със сигурност не би могла и не си извършила. Вярвай ми, ще го докажа и тогава ще бъдеш напълно оправдана.
„Трябва да ми повярва“ — каза си Фран с надеждата, че думите й са прозвучали достатъчно убедително. Тя разбираше, че Моли отново потъва в апатия и депресията е неизбежна.
— И тогава ще отида в онзи салон и ще обиколя най-добрите ресторанти в Ню Йорк. — Моли замълча и поклати глава. — Вие с Джена сте страхотни приятелки, но мисля, че бъркате фактите с фантазиите. Боя се, че участта ми е предрешена.
— Моли, довечера имам репортаж и трябва да вървя да го подготвя. Моля те, не изхвърляй нищо. — Фран погледна надолу към канапето. Снимките бяха пръснати по дамаската. Гари Лаш присъстваше навсякъде.
Моли забеляза, че гледа към тях.
— Преди да дойдеш, с Джена се бяхме отдали на спомени. Четиримата наистина сме имали чудесни моменти или поне така си мислех аз. Бог знае какво си е мислил навремето любящият ми съпруг. Сигурно нещо от рода на „О, божичко, поредното излизане със степфордската съпруга.“
— Престани, Моли! Престани да се самоизмъчваш.
— Да се самоизмъчвам ли? Защо да го правя? С това вече се е заел целият свят. Изобщо не се налага да му помагам. Фран, връщай се спокойно в Ню Йорк. Не се безпокой за мен. А, почакай — само един кратък въпрос. Трябват ли ти тези стари списания? Прегледах ги, но това са просто медицински статии, които е чел Гари. Опитах се да се задълбоча, но явно интелектуалното ми любопитство ми изневерява.
— Той ли ги е писал?
— Не, само е отбелязал онези, които са го интересували.
„Каквото е интересувало Гари Лаш като лекар, определено интересува и мен“ — помисли си Фран.
— Позволи ми да взема списанията, Моли. Ще им хвърля един поглед, после ще ги изхвърля. — Тя се наведе и вдигна от пода тежката купчина.
Моди отвори вратата пред нея. Фран застана за миг на прага, разкъсвана между необходимостта да побърза и неохотата да остави приятелката си в това очевидно отчаяно състояние.
— Успя ли да си спомниш нещо ново, Моли?
— Да, струва ми се, но също като всичко останало, това са само звуци и налудни идеи, които не означават нищо. Високопарните ми приказки, че ще си спомня всичко, определено бяха изхвърляне, не смяташ ли? Изглежда, идният понеделник ще ми донесе още четири и половина години безплатна стая и храна, и това, без да се брои присъдата за убийството на Анамари.
— Не падай духом, Моли!
„Не падай духом, Моли.“ Тази мисъл се въртеше из главата на Фран, докато маневрираше през по-натовареното от обикновено движение по обратния път за Ню Йорк.
74.
— Не искам да ходя в Калифорния, мамо. — С напредването на деня гласът на Уоли Бари ставаше все по-войнствен.
— Уоли, просто повече няма да приказваме за това — твърдо отсече майка му.
Пред безпомощния поглед на Една синът й изхвърча от кухнята и изтича нагоре по стълбището. Цял ден категорично беше отказвал да си изпие лекарството и тя започваше да се страхува.
„Трябва да се махнем от тук — помисли си възрастната жена. — Когато си ляга, ще му разтворя хапчетата в чаша топло мляко. Това ще му помогне да заспи и да се успокои.“
Една погледна към недокоснатия обяд на Уоли. Обикновено имаше добър апетит и тази вечер в опит да го зарадва, тя приготви любимото му ястие — телешки котлети с аспержи и картофено пюре. Но вместо да се храни, той седеше на масата с кисело изражение и мърмореше. Гласовете в главата му отново се обаждаха. Госпожа Бари разбираше какво става и това я плашеше.