Робърт Лъдлъм, Филип Шелби
Пактът „Касандра“
Предговор
НЮ ЙОРК ТАЙМС,
вторник, 25 май 1999 г.
Раздел D: Наука; страница D-3
От Лорънс К. Олтман, магистър
Едрата шарка, или вариолата, тази древна болест, е унищожена преди 20 години. Вирусът на едрата шарка е умъртвен и замразен в две строго охранявани лаборатории в Съединените щати и Русия…
Вчера с подкрепата на Русия и други правителства Световната здравна организация официално даде нов живот на вируса…
… Изследванията върху вируса могат да допринесат за създаването на лекарства срещу болестта или подобряване на ваксините срещу нея. Всъщност те ще бъдат ненужни, освен ако някое непочтено правителство не извади на бял свят скрити запаси от вируса на едра шарка за унищожителна биологична атака — перспектива, която вече не ни се струва невероятна.
По искане на Световната здравна организация руски и американски учени начертаха схеми на пълните ДНК вериги на вариолата. Според организацията подобна информация би предоставила достатъчна научна основа за бъдещи изследвания и за сравняване на вирусите, разпространявани от терористи…
Но някои учени оспориха тази гледна точка, като казаха, че само ДНК веригите няма да бъдат достатъчни за определяне податливостта на вируса към лекарства.
Като става дума за непредсказуемите резултати от изследването, доктор Фоси (Национален институт за изследване на алергиите и инфекциозните заболявания) каза: „Може би никога няма да извадим вируса от замразителя, но все пак го имаме.“
ГЛАВА ПЪРВА
Пазачът на гробищата се сепна, когато чу скърцането на чакъла под тежестта на автомобилните гуми. Небето беше притъмняло, а той току-що си бе направил кафе и не му се ставаше от леглото. Все пак любопитството надделя. Посетителите на Александрия рядко стигаха до гробищата на Айви Хил; историческият град на реката Потомак имаше достатъчно други, по-привлекателни и забавни места, с които да привлече живите. Колкото до местните жители, рядко някой се отбиваше тук през почивните дни; още по-малко в късния следобед, когато от небето се изливаше пороен априлски дъжд.
Пазачът надникна през прозорчето на портата и видя един мъж да слиза от обикновена на вид лимузина. От правителството ли беше? Стори му се, че посетителят бе малко над четиридесетте, висок и жилест, облечен в непромокаемо яке, тъмни панталони и работнически ботуши.
Пазачът видя как човекът се отдалечи на една-две крачки от колата и огледа наоколо. Не беше от правителството — може би военен. Надзирателят отвори вратата и застана под навеса. Посетителят стоеше неподвижно, гледаше през портите на гробището и не обръщаше внимание на дъжда, който мокреше тъмната му коса. „Може би това е първото му идване тук“ — помисли си пазачът. Първия път всички се колебаеха, сякаш не смееха да влязат на място, което свързваха с мъка, печал и загуба. Той хвърли поглед към лявата ръка на посетителя и видя, че на нея няма халка. Дали беше вдовец? Опита се да си спомни дали наскоро са погребвали млада жена.
— Здравейте.
Гласът на мъжа изненада пазача. Беше твърде нежен за толкова едър човек и тих, сякаш поздравът бе произнесен от вентрилоквист.
— Добър ден. Ако желаете да влезете, мога да ви услужа с чадър.
— Ще ви бъда задължен, благодаря — отговори мъжът, но не помръдна.
Пазачът протегна ръка към поставката, направена от стара градинарска лейка. Издърпа чадъра за стърчащата дръжка и пристъпи към мъжа, като се вгледа в гладко избръснатото лице и поразителните му морскосини очи.
— Казвам се Барнс. Аз съм пазачът. Ако ми кажете при кого идвате, бих могъл да ви спестя излишното лутане.
— София Ръсел.
— Ръсел ли казахте? Нищо не ми говори. Чакайте да проверя. Няма да отнеме повече от минута.
— Не си правете труда. Мога да се оправя и сам.
— Все пак ще трябва да ви запиша в книгата за посетителите.
Мъжът разтвори чадъра.
— Джон Смит. Доктор Джон Смит. Знам къде да я открия. Благодаря ви.
На пазача му се стори, че гласът на мъжа потрепери. Вдигна ръка, за да му махне, но посетителят вече се отдалечаваше с големи и отмерени крачки, като войник, докато накрая потъна в сивата пелена на дъжда.
Пазачът продължи да гледа след него. Ледени тръпки пробягаха по гръбначния му стълб и той потрепери. Прибра се в бараката до входа, затвори вратата и здраво я заключи.
Взе книгата за посетителите от бюрото си, отвори я на днешна дата и записа името на посетителя и часа на пристигане. После му хрумна да отгърне на края на книгата, където имаше списък на погребаните по азбучен ред.