„А може първо да го прострелям в стомаха, за да разбере какво е преживял Травис.“
Два етажа по-долу Дрейк спря на стълбищната площадка и внимателно блъсна вратата към другата помпена зала. Лунната светлина, която струеше през високите прозорци, освети изронения циментов под, сякаш го покри със слой лед. Като се придвижваше бързо от колона до колона, Дрейк зае позиция така, че да може ясно да вижда все още затворената следваща врата. Ако се имаше предвид откъде бе влязъл Смит, това беше единственият вход към залата. Като всеки добър войник Смит щеше да провери всяко помещение, което откриеше, за да се увери, че е сигурно и че няма да му поднесе изненада, когато му обърне гръб. Но в този случай никаква предпазливост нямаше да го спаси.
Някъде извън помпената зала Дрейк чу стъпки. Свали предпазителя на уудсмана, насочи дулото към вратата и зачака.
Смит гледаше към вратата. По металната й обшивка се виждаха останки от стари петна червена боя. Убежище Алфа. Тук трябваше да дойде Травис Никълс, за да докладва. Тук щеше да го очаква човекът с електронно променения глас.
Смит реши, че непознатият не би дошъл сам. Би довел със себе си подкрепление. Но от колко души?
С рязко движение той свали раницата от гърба си. Бръкна вътре и извади малък кръгъл предмет с размерите на бейзболна топка. След това извади своя „Зиг Зауер“ и побутна вратата с върха на ботуша си.
Снопът лунна светлина заслепи очите му, привикнали към тъмнината. Това го накара да примигне. Направи крачка навътре. Изведнъж нещо силно го удари в гърдите. Смит отстъпи назад и раницата падна от ръката му. Вторият удар го запрати към стената.
Стори му се, че гърдите му горят. Задъхан, той опита да се задържи на крака, но коленете му се огънаха. Докато се плъзгаше надолу по стената, Смит видя как иззад колоната се подаде тъмен силует.
Той дръпна с палец пръстена на заслепяващата граната. Леко замахна, хвърли я и бързо закри с ръце очите и ушите си.
Дрейк тръгна към Смит с увереността на ловец, който знае, че е улучил право в целта — с два изстрела. И двата куршума се бяха забили в туловището на Смит. Ако не беше вече мъртъв, скоро щеше да умре.
Тази мисъл му достави удоволствие. Неочаквано видя черно кълбо дим, което пълзеше към него. Инстинктите и реакциите му бяха изключително бързи, но въпреки това не успя да закрие очите си навреме. Гранатата избухна като свръхнова и го заслепи. Шокът го повали на земята.
Дрейк беше млад и отлично трениран. По време на огневата подготовка и на действителни мисии беше преживял достатъчно експлозии. Той се търкулна на пода и покри главата си с ръце, за да я предпази от осколки. Когато отвори очи и видя около себе си само ослепителен блясък, не се паникьоса. Блясъкът щеше да угасне за секунди. Все още стискаше пистолета си в ръка. Знаеше, че е улучил Смит и че жертвата е паднала. Трябваше само да изчака, докато нормалното му зрение се възвърне.
Тогава Дрейк чу далечен вой на сирени. Изруга и скочи на крака. Макар че в стаята все още се стелеше мъгла, той успя да стигне до прозорците. Пред очите му се проясни достатъчно, за да забележи две червени точици, блещукащи между дърветата покрай второстепенния път.
— По дяволите! — извика Дрейк, когато чу звукът на сирените да приближава. Смит беше довел подкрепление! Откъде? И колко души?
След като зрението му почти се нормализира, Дрейк се втурна към мястото, където беше видял Смит да пада на пода.
Но там го нямаше!
Воят на сирените стана оглушителен. Като нареждаше ругатни, сержантът грабна раницата, която се въргаляше на пода, и тръгна към стълбището. Излезе от сградата тъкмо навреме, за да види как два джипа спират пред главния портал.
„Нека влязат — помисли си той. — Ще намерят само един труп!“
Мегън Олсън разглеждаше жиците, които стърчаха от таблото, и се бореше с отчаянието си. Вече беше изгубила броя на комбинациите, които бе опитала, като свързваше проводниците с различни клеми. Дотук нямаше успех. Вратата на въздушната камера продължаваше да бъде затворена херметически.
Единственото й утешение беше, че като че ли успя да оправи микрофона си. Но все още не искаше да го пробва.
„Успокой се — повтаряше си тя. — Има начин да се излезе оттук. Трябва само да го откриеш.“
Влудяваше я мисълта, че отвън, само на крачка от вратата, е лостът за аварийно отваряне. Дилън Рийд трябваше само да го дръпне.
„Но вместо това ще те остави да умреш. Точно както останалите…“