Колкото и да се мъчеше, Мегън не можеше да се отърси от ужаса, който предизвикваха у нея действията на Рийд. През последните няколко часа бе слушала постоянните му разговори с Хари Ландън от наземен контрол. В един от тях беше направил подробно описание на труповете. Според Мегън симптомите говореха само за едно: едра шарка или някаква нейна разновидност.
Но откъде се беше сдобил с вируса?
От Трилор!
Клайн й беше разказал за кражбата в „Биоапарат“ и за това как Трилор бе помогнал да внесат руските проби от едра шарка в страната. Но кога бе успял да донесе вируса на площадката за излитане? Нали го бяха убили малко след като бе кацнал във Вашингтон?
Тогава тя си припомни нощта преди излитането — как не можеше да заспи и излезе да се разходи в тъмното, как наблюдаваше совалката отдалеч, как видя Рийд… А после и анонимния посетител, който се приближи към него и му подаде нещо, а след това си тръгна. Възможно ли беше да са извършили предаването в последната минута? Сигурно така бе станало.
Ако Рийд наистина беше получил едра шарка, тя би трябвало да остане стабилна до влизането на совалката в орбита. Вероятно Рийд я беше сложил в биофризера.
Космическата лаборатория! Изведнъж Мегън си спомни съобщението, получено на полетната палуба. След няколко минути Рийд промени графика на експериментите, като измести Мегън и се зае сам с първия експеримент. Беше им дал такова невинно обяснение, че никой — дори тя — не го постави под въпрос.
„Дори когато сама отиде при Стоун и той ти каза номера на съобщението. Личния номер на Рийд. Тогава ти се запита как би могъл да изпрати съобщение сам на себе си…“
Мегън поклати глава. Всичко беше ясно от самото начало, а тя бе пропуснала да го забележи. Вместо това бе приела неочаквания развой на събитията като случайно съвпадение, бе избрала да повярва в почтеността на човека, довел я тук, при звездите.
Измъчваше я въпросът защо Рийд би участвал в такъв варварски акт. Дори след като вече знаеше всичко, нямаше отговор на този въпрос. У Рийд имаше нещо, което тя бе пропуснала да забележи. А също и всички останали.
Доскоро Мегън таеше крехката надежда, че Рийд ще се върне. Все още не можеше да повярва, че той би я убил така хладнокръвно. Но времето минаваше и докато слушаше разговорите му с наземен контрол, постепенно прие, че за него вече е мъртва.
Продължаваше да се взира в разпределителната кутия. Тъй като имаше възможност да слуша разговорите с наземен контрол, тя знаеше как Хари Ландън възнамерява да приземи совалката и, което беше по-важно, кога ще стане това. Все още имаше време да намери начин за бягство. След като го направеше, щеше да се запъти право към допълнителното табло за комуникации на долната палуба.
Но ако изгубеше повече време с проводниците, Мегън имаше още една, последна възможност, но трябваше да отвори вратата — нямаше друг начин. Но Мегън не беше убедена, че след като излезе от въздушната камера, ще оживее.
Смит се изправи на крака, свали якето си и дръпна ивиците от велкроматериал на бронираната си жилетка „Кевлар“. Тя беше проектирана да спира изстрели с всякакво оръжие до девет милиметра. Но макар че без проблем пое изстрелите от двадесет и два милиметровия пистолет на Дрейк, Смит се чувстваше така, сякаш в гърдите го бе ритнал кон.
Когато се качи в колата, включи системата за глобално позициониране, вградена в таблото. На малкия екран се появи карта на област Феърфакс и синя светеща точка върху нея.
Смит взе телефона.
— Клайн на телефона.
— Аз съм, сър — каза Смит.
— Джон! Добре ли си? Получих сведения, че е имало експлозия.
— Това беше моя работа.
— Къде се намираш?
— Точно пред централата. Обектът се движи — доколкото виждам, върви пеша. Не знам кого сте изпратили, сър, но свърши работа. Пристигнаха тъкмо навреме, за да сплашат Дрейк.
— А той какво направи? Захапа ли стръвта?
Смит погледна към пулсиращата синя точица.
— Да, сър. Вече върви натам.
За пет минути сержант Патрик Дрейк измина пътеката между дърветата, дълга една миля, която разделяше централата от пустия увеселителен парк, където беше оставил колата си.
Като се оглеждаше за преследвачи, Дрейк пропътува разстоянието до покрайнините на Александрия. Наближи паркинга на автомотел „Хауърд Джонсън“ и спря пред последното бунгало в редицата. Слезе, отвори вратата и видя вътре генерал Ричардсън и Антъни Прайс.
— Докладвай, сержант — изкомандва Ричардсън.
— Обектът е неутрализиран, сър — бързо отговори Дрейк. — Два изстрела в средата на туловището.