А това означаваше с двама свидетели по-малко. Добре.
Двамата мъже бяха изпълнили мисията си. Най-много му бяха помогнали в премахването на онзи натрапник Смит. Онова, което оставаше да се направи, Бауер щеше да свърши сам.
Макар че беше далеч от главния си производствен комплекс на Хавай, Бауер все пак имаше възможност да слуша разговорите между НАСА и „Дискавъри“. В бюрото му имаше вградена малка, но мощна конзола за комуникации, свързана с лаптопа му. На екрана се изписваха настоящото местоположение и траектория на совалката; в слушалките си Бауер подслушваше в реално време разговорите между „Дискавъри“ и наземен контрол. НАСА реагираше точно така, както го бе предвидил. Докторът погледна часа и реши, че ако няма допълнителни усложнения, орбиталният комплекс ще влезе в земната атмосфера след малко повече от четири часа.
Бауер свали слушалките от главата си, затвори лаптопа и изключи конзолата. След няколко часа щеше да държи в ръцете чисто нова форма на живот, която сам беше създал и която — ако се пуснеше на свобода — би могла да се превърне в най-страшното оръжие, заплашвало някога Земята. От тази мисъл му се зави свят. Не го тревожеше фактът, че никой — поне известно време — няма да свързва името му с новия вирус. Бауер разсъждаваше като колекционер на произведения на изкуството, който си купуваше шедьовър и след това го криеше от света. Радостта, тръпката, опиянението идваха не от паричната стойност на произведението, а от факта, че то бе уникално и че беше негово. Подобно на такъв колекционер, Бауер щеше да бъде единственият, който можеше да съзерцава новата вариола, да я тества, да изучава тайните й. И вече беше подготвил място за нея в специално хранилище в лабораторията на Биг Айлънд.
Шестстотин мили западно от Мисисипи Еър Форс едно продължаваше полета си на запад.
Президентът и работната група от Овалния кабинет се намираха в залата за конференции на горната палуба и преглеждаха последните доклади от наземния контрол. В този момент „Дискавъри“ се приближаваше към прозореца, през който щеше да влезе обратно в земната атмосфера. Според Хари Ландън всички системи на борда на орбиталния комплекс функционираха нормално. Макар че Дилън Рийд седеше в стола на командира на полетната палуба, компютрите от наземен контрол бяха поели управлението на „Дискавъри“.
Гласът на Ландън, долетял от невидими тонколони, изпълни помещението:
— Господин президент!
— Всички сме тук, господин Ландън — каза Кастила по говорителя на телефона.
— Наближаваме прозореца, сър. На този етап трябва да уведомя отговорника по безопасността дали да отвори канала към пакета за саморазрушаване, или да започне спускане.
Президентът огледа всички в залата.
— Какво ще се случи, ако отворите канала?
— Възможно е да причини някои… повреди, господин президент. Но ако каналът остане затворен, няма никаква вероятност пакетът да бъде активиран.
— Ще се чуем след малко, господин Ландън. След минута ще получите необходимото разрешение.
Кастила излезе от залата за съвещания, мина през салона на тайните служби и влезе в сърцето на Еър Форс едно — помещението за комуникации. На място с размерите на самолетна кухня пред компютри седяха осем специалисти и следяха оборудването, изпреварило със светлинни години всичко, което обикновените потребители можеха да си представят. Защитени срещу електромагнитни пулсове, машините можеха да изпращат и получават дигитално кодирани съобщения до и от всяко учреждение в Съединените щати, било то военно или гражданско, по целия свят.
Един от тримата дежурни специалисти вдигна глава.
— Господин президент?
— Искам да изпратя съобщение — тихо каза Кастила.
Военновъздушната база „Едуардс“ се намира на седемдесет и пет мили североизточно от Лос Анджелес, на границата с пустинята Моджейв. Освен че беше място за прибиране на изтребители и бомбардировачи и служеше като обичайна площадка за приземяване на совалката, базата изпълняваше и друга, недотам обществена функция: беше един от шестте лагера в страната, където се намираха отрядите за бързо реагиране при химикобиологични инциденти.
Тези отряди за бързо реагиране, неизвестни на широката общественост, бяха подобни на отрядите от специалисти, които търсеха изгубено или откраднато ядрено оръжие. Контингентът се помещаваше в нисък бункер в западния сектор на пистата, който приличаше на обикновена сграда. В съседния хангар стояха три хеликоптера „Команчи“ и един С-130. Те щяха да пренесат отрядите до зоната на евентуалния инцидент.