Стаята за инструктаж беше постройка от черни тухли с размерите на баскетболно игрище. Покрай едната стена бяха наредени дванадесет кабини, разделени помежду си с пердета. Във всяка кабина имаше костюм от защитно ниво четири в комплект с противогаз, оръжие и амуниции. Единадесетте мъже, които съставяха местния отряд за бързо реагиране, спокойно проверяваха въоръжението си. И те като частите за специални военни операции носеха цял арсенал от оръжия, като се започне от щурмови карабини и пушки до най-различни видове револвери. Единствената разлика между тях и частите за специални военни операции беше липсата на снайпери. Работата на отряда за бързо реагиране беше близкият бой; отговорността за подсигуряване на района с оръжия с голям обсег падаше или върху армията, или върху федералните специални части.
Дванадесетият човек — командирът Джак Райли — се намираше в импровизирания си кабинет в единия край на стаята. Той погледна през рамо към своя офицер за свръзка, седнал пред портативен уред за комуникации, след това отново се обърна към Смит.
— Совалката почти се приземи, Джон — каза той. — Започваме да оформяме кордона.
Смит кимна на високия слаб мъж, с когото бяха тренирали заедно в института, а по-късно участвали рамо до рамо в „Пустинна буря“.
— Знам.
Смит също не откъсваше очи от часовника. Двамата с Клайн бяха отпътували от Вашингтон два часа преди президента и останалите, които летяха с Еър Форс едно. По пътя към „Едуардс“ президентът се бе обадил на Райли и го бе осведомил за извънредната ситуация на борда на совалката, но му беше спестил подробностите. Освен това му бе съобщил, че Джон Смит пътува към базата и че Райли и отрядът му трябва да се подчиняват на заповедите на полковника.
— Какво става с „Команчите“? — попита Смит.
— Пилотите вече седят в кабините — отговори Райли. — Трябва само да ги предупредим две минути преди началото.
— Сър, на телефона Еър Форс едно — каза офицерът за свръзка.
Райли взе телефона, представи се и внимателно се заслуша.
— Разбрано, сър. Да, тук е, до мен.
Той подаде телефона на Смит.
— Да?
— Джон, обажда се президентът. Намираме се на шестдесет минути път до Грум Лейк. Какво е положението при вас?
— Готови сме, сър. Имаме нужда само от плановете на съоръжението.
— Вече пътуват към вас. Обади ми се, когато двамата с Райли ги прегледате.
Когато Смит остави слушалката, офицерът за свръзка вече беше разстлал получените по факса планове на работната маса.
— Прилича ми на промишлен крематориум — промърмори Райли.
Смит се съгласи. На плановете се виждаше паралелепипед, дълъг петстотин метра, широк двеста и висок трийсет. Стените бяха построени от специално подсилен бетон. Част от тавана представляваше всъщност рампа, която щеше да се затвори и запечата, когато совалката влезе вътре. На пръв поглед приличаше на паркинг или склад, но при по-внимателно вглеждане Смит видя онова, за което намекваше Райли — в стените бяха вградени тръби, които, ако се съдеше по плановете, бяха свързани с газопровод. Смит можеше само да си представя какви адски пламъци щяха да бълват те, когато се запалеха.
— Приемаме на доверие, че совалката е чиста отвън, нали така? — каза Райли. — Нищо ли не би могло да излезе навън?
Смит поклати глава.
— Дори и да можеше, горещината при приземяване ще изчисти външната обшивка на совалката. Не, опасната зона се намира вътре.
— Нашият специалитет — каза Райли.
— Да, само че този път ще го приготвим другояче — отговори Смит.
Райли го дръпна настрана.
— Джон, тази операция не следва точно нормалната процедура. Първо се обажда президентът и ми казва да приведа отряда в бойна готовност. Съобщава ми само, че ще ходим някъде в Невада. После се оказва, че това е някаква несъществуваща база в Грум Лейк, където совалката трябва да се приземи аварийно заради биохимичен инцидент. А сега ми се струва, че ти искаш да изгориш проклетото нещо.
Смит отведе Райли по-далеч, така че останалите да не могат да ги чуят. Един от командосите смушка свой колега.
— Виж го Райли. Гледа като отровен.
Всъщност на Джак Райли му се искаше никога да не беше питал Смит какво има на борда на совалката.
Мегън Олсън се примири с факта, че вече беше изпробвала всички варианти. Разплитането на кълбото от проводници се оказа непосилна задача. Никоя от комбинациите не проработи. Вратата на въздушната камера не помръдваше.
Тя отстъпи от вратата и се заслуша в размяната на реплики между Рийд и наземния контрол. Оставаха само няколко минути до влизането на совалката в атмосферата. С толкова разполагаше и тя, за да вземе решение.