Мегън се насили да погледне към болтовете със заряд, поставени във всеки ъгъл на вратата. По време на обучението инструкторите й ги бяха показали, като й бяха обяснили, че те всъщност са излишни. Екипажът на совалката нямаше нужда от тях. Бяха монтирани, в случай че наземният екип на НАСА трябва да влезе в совалката по време на аварийна евакуация, след като орбиталният комплекс вече се е приземил.
След като вече се е приземил — инструкторите особено наблегнаха на това. И само ако влизането през главните люкове по една или друга причина се окаже невъзможно. Бяха я предупредили, че зарядите имат закъснител, което би дало достатъчно време на наземния екип да се прикрие.
„Тези неща създават контролирана експлозия — припомни си тя думите на инструкторите. — Но е по-добре да не се намираш на по-малко от петдесет фута разстояние, когато избухнат.“
Мегън прецени, че в най-добрия случай е на четиринадесет, може би петнадесет фута от вратата на въздушната камера.
„Ако ще го правиш, направи го сега!“
От тренировките и полетите на Повръщателната комета Мегън знаеше, че спускането през земната атмосфера щеше да бъде още по-раздрусващо от излитането. Спомни си как Картър казваше, че това е като да яздиш бик на родео. Всичко и всички трябваше да бъдат здраво привързани. Ако останеше във въздушната камера, щеше да се блъска в стените, докато загуби съзнание — или по-лошо. Костюмът й със сигурност щеше да се скъса, така че дори ако оцелееше след навлизането в атмосферата, вирусът, който Рийд беше пуснал в кораба, щеше да я унищожи. Но имаше и алтернатива. Тя трябваше да се възползва от възможността да проникне в космическата лаборатория, да намери чудовищното творение на Рийд и да го унищожи, преди совалката да е наближила Земята.
Мегън усети как я обзема спокойствие, въпреки че сърцето й блъскаше като пневматичен чук. Тя съсредоточи вниманието си върху шестоъгълните болтове, боядисани в червено с жълта точка в средата. Като се оттласна от стената, Мегън мина ниско над пода. Стигна до долния десен болт и натисна жълтата точка. Оттам изскочи миниатюрно контролно табло. Пред очите й блесна надпис: ЗАРЕДЕНО/НЕЗАРЕДЕНО. Тъй като ръкавицата от костюма пречеше на свободното движение на пръстите й, тя внимателно натисна ЗАРЕДЕНО.
„По дяволите!“
Таймерът моментално се настрои на шестдесет секунди — по-малко, отколкото Мегън бе очаквала. Тя се плъзна към следващия болт и бързо го нагласи. Оттласна се от пода, задържа се в горния край на вратата и активира горните два болта. След като свърши, й останаха двадесет секунди.
Направи две крачки и след това се отдалечи на максимално разстояние от вратата. Макар че си беше сложила щита на предпазния шлем, все още виждаше четирите пулсиращи лампички на болтовете. Знаеше, че трябва да се обърне с гръб към вратата, или поне на една страна, така че експлозиите да не я блъснат в лицето. Секундите изтичаха, а тя не можеше да направи друго, освен да се взира в примигващите светлини.
Две нива над нея, на полетната палуба, Дилън Рийд получаваше последни напътствия от Хари Ландън и наземен контрол.
— Право в целта — каза Ландън. — Влизането върви добре.
— Не виждам брояча — съобщи Рийд. — Колко време остава до прекъсването на връзката?
— Петнадесет секунди.
Прекъсването на връзката беше естествено явление по време на преминаването през атмосферата. Прекъсването траеше три минути и въпреки опита с многото полети това бе най-изнервящият момент в цялата мисия.
— Привързан ли си, Дилън? — попита Ландън.
— Доколкото ми е възможно. Този костюм е доста обемист.
— Само се дръж, а ние ще се постараем да приземим совалката максимално плавно и бързо — Ландън направи пауза. — Десет секунди… На добър час, Дилън. Ще говорим от другата страна на атмосферата. Седем, шест, пет…
Рийд се облегна назад и затвори очи. Помисли си, че веднага след влизането и възобновяването на връзката с Ландън ще трябва да се върне в космическата лаборатория и…
Совалката подскочи и силният тласък почти откъсна Рийд от седалката.
— По дяволите! Хари!
— Дилън, какво става?
— Хари, имаше…
Гласът на Рийд секна внезапно. Колоните в наземен контрол изпълниха залата със слабо припукване на статично електричество. Ландън се обърна към стоящия до него техник.
— Пусни записа!
„По дяволите! Хари!“
„Дилън, какво става?“
„Хари, имаше…“
— Експлозия! — прошепна Ландън.
Работната група начело с президента все още седеше в залата за съвещания на Еър Форс едно, когато офицерът за свръзка влезе тичешком. Кастила погледна полученото съобщение и пребледня.