— Ти! — извика Рийд.
Според първоначалния план Бауер трябваше да изчака, докато Рийд мине през камерата за обеззаразяване. Но тъй като Ричардсън и Прайс вече ги нямаше, Бауер бе решил на своя глава да подобри схемата си. С помощта на лостовете в контролното табло на пода на пашкула той го повдигна така, че отвореният му край да се закачи за совалката. След като постави печатите, Бауер си даде една секунда, за да влезе в новата си роля, и отвори люка. Почти се усмихна, когато видя облекчението, изписано на лицето на Рийд.
— Какво правиш тук? — попита Дилън Рийд. — Какво се е случило?
Бауер му направи знак да отстъпи назад, за да може да влезе в совалката.
— Ричардсън е мъртъв — направо заговори той. — Прайс също.
— Мъртви? Но как…
Бауер започна да плете лъжи.
— Президентът знае за вируса.
Дори през защитната маска се виждаше, че лицето на Рийд е пребледняло.
— Това е невъзможно!
— Вярно е — отговори Бауер. — Слушай ме сега. Все още има начин да се измъкнем. Слушаш ли ме?
Рийд кимна и шлемът му подскочи.
— Добре. А сега ми дай пробата.
— Но как ще…
— Ще се измъкнем? Чуй ме, Дилън. Нямам представа доколко са осведомени Кастила и хората му за Ричардсън и Прайс. Може би дори вече са те свързали с тях. Не можем да допуснем да ни се случи същото, което и на тях. Започнат ли да те претърсват, всичко е свършено. Но мен няма да посмеят да докоснат с пръст.
— А с мен какво ще стане? — попита Рийд разтревожен.
— Нищо. Имаш думата ми. След като всичко приключи, ти ще бъдеш герой, единственият оцелял след трагичния завършек на мисията. А сега ми дай пробата.
Рийд внимателно бръкна в джоба си и му подаде шишенцето. Отскочи назад, когато Бауер спокойно го отвори и изсипа съдържанието му върху плоскост от неръждаема стомана.
— Да не си полудял? — изкрещя той. — Та това е всичко, с което разполагаме!
— Не съм казал, че ще останем без проба — отговори Бауер.
Той извади малка керамична капсула с размерите на таблетка витамин. Надвеси се над локвата течност, която току-що бе разлял, топна пипетата вътре, отчупи върха и го запечата в капсулата. Рийд го наблюдаваше озадачен. Не можеше да разбере предназначението на капсулата.
— Ще я изнесеш просто ей-така? — попита той. — А процесът на обеззаразяване?
— Керамиката ще предпази пробата — отговори Бауер. — В края на краищата от същия материал са направени платките на корема на совалката, които я предпазват от прегряване при спускането. Не се тревожи, Дилън. Това е част от новия ми план.
Рийд не се чувстваше особено сигурен.
— Тогава аз какво…
С крайчеца на окото си видя проблясването на скалпела, с който Бауер разряза костюма му чак до тялото.
— Не! — извика той и отстъпи назад.
— В новия ми план няма място за свидетели — каза Бауер. — Ако те оставя да излезеш, ще те засипят с въпроси. И тъй като по природа си слабохарактерен, ще проговориш. Но ако не оживееш, аз ще напиша последната част от историята на „Дискавъри“, колкото и тъжна да е тя.
Рийд направи отчаян опит да го сграбчи, но Бауер просто отстъпи встрани. Рийд падна, търкулна се и започна неистово да трепери. Тялото му се тресеше в конвулсии, от които гръбнакът му се извиваше като лък. Като стоеше на безопасно разстояние, Бауер гледаше като омагьосан как творението му вършеше злокобната си работа. Не можеше да откъсне очи от Рийд за повече от няколко секунди, дори когато се зае да активира системата за саморазрушаване на совалката.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА
„Това не е газопровод. Нещо друго е… Какво?“
Въпросите напираха в главата на Смит, докато пълзеше под лявото крило на совалката към шасито. Бауер или не знаеше, или бе подценил факта, че има и друг вход към совалката, не само през пашкула. Смит стъпи на гумите, след това се закатери нагоре. Отвори малък люк, бръкна вътре и издърпа една ръчна манивела. Вкара единия й край в отвора и започна да върти. Малко по-малко процепът на люка се разширяваше, докато капакът се отдели от совалката.
Смит го отмести настрана и влезе в корема на отсека за полезен товар, който се намираше зад космическата лаборатория. Озова се между контейнери, в които се съхраняваха материалите за неизпълнените експерименти. Пред тях имаше овална врата като в подводница — задният вход към космическата лаборатория.
Вътре в лабораторията Мегън Олсън гледаше ужасена как колелото на задната врата се върти все по-бързо. Тя се облегна назад и почувства, че й се гади. Макар че беше завързана здраво за стола, вибрирането при спускането и се видя особено тежко. Струваше й се, че цялото й тяло е в синини.