Жабката беше съоръжение с размерите на кутия за обувки, което стърчеше на десет инча от Биоизпитание. Моделирано по образец на много по-големите съоръжения за съхраняване на посевки, които се намират в повечето лаборатории, то беше напълно обезопасено. За разлика от земните си събратя, тази кутия беше проектирана да се използва в условията на микрогравитация. Това позволяваше на Мегън и нейните колеги учени да изучават организмите по начин, който би бил невъзможен при други условия.
Тя пъхна ръцете си в плътни гумени ръкавици, които влизаха в кутията. Изолацията между ръкавиците и кутията беше с дебелина два инча, от твърда гума, метал и кефлекс — дебело нечупливо стъкло. Дори ако нещо се разлееше, то щеше да остане в кутията.
„Това също е добре“ — помисли си тя, като се имаше предвид, че ще се занимава с легионната болест. Макар че ръкавиците изглеждаха дебели и неудобни, всъщност с тях се пипаше много леко. Мегън докосна контролния монитор, разположен вътре в кутията, и бързо набра трицифрена комбинация. Почти мигновено един от петдесетте дисплея, не по-големи от кутия за компактдиск, се плъзна напред. В гнездото вместо диск имаше стъклен поднос с кръгла форма с диаметър три инча и четвърт инч дълбочина. Дори без микроскоп Мегън видя сиво-зеленикавата течност вътре: легионната болест.
Научната й подготовка и практическият й опит в областта на биохимията бяха създали у нея дълбоко уважение към посевките, с които работеше. Дори в условията на най-голяма сигурност нито за миг не забравяше с какви рисковани материали работи. Тя много предпазливо постави стъкления поднос върху плота. След това свали капака, излагайки бактерията на влиянието на атмосферата.
В слушалките си чу гласа на Рийд:
— Часовникът работи. Помни, в условията на частична безтегловност имаш само тридесет минути за всеки експеримент. На совалката ще трябва да се вместваш в тези рамки.
Мегън се радваше, че работи с такъв професионалист. По време на експериментите Рийд никога не разсейваше колегите си учени с празни приказки. След като отвори посявката, тя продължи да работи сама. Придърпа микроскопа, закрепен за капака на жабката, и пое дълбоко дъх. Започна да разглежда пробата. И преди беше работила с легионната болест; имаше чувството, че се среща със стар приятел.
— Добре, приятелче — каза Мегън на глас. — Да видим дали можеш да действаш, когато тежиш по-малко.
Натисна копчето за включване на видеозаписа и се залови за работа.
Два часа по-късно Мегън Олсън изплува от космическата лаборатория обратно към средната палуба, където бяха разположени местата за спане, шкафчетата с храна, тоалетните и складовите помещения. Оттам се изкачи по стълбата на летателната палуба, която сега беше пуста, и се придвижи към интеркома.
— Добре, момчета. Пуснете ме да изляза.
Когато налягането на въздуха в симулатора се уравновеси, Мегън се отпусна. След като бе прекарала половин ден в условията на частична безтегловност, усещаше тялото си непоносимо тежко. Това беше чувство, с което Мегън така и не можа да свикне. Трябваше да се увери, че тежи точно 54 килограма, повечето от които отлично тренирана мускулна маса.
Когато налягането достигна необходимата стойност, люкът на командната кабина се отвори. Струята хладен въздух от климатика, който я лъхна на излизане, залепи дрехите за кожата й. Първата й мисъл след тренировка беше винаги една и съща: „Слава Богу, че мога да си взема истински душ.“ На борда на симулатора Мегън се упражняваше в обтриване с кърпа.
„Ако изобщо полетиш, ще свикнеш с обтриванията“ — напомни си тя.
— Справи се много добре.
Дилън Рийд, висок мъж с внушителна външност, около петдесетгодишен, поздрави Мегън на излизане от симулатора.
— Имаме ли разпечатка на резултатите? — попита тя.
— Докато ние с теб си говорим, компютрите тракат.
— Това е третият тест, който правим с легионната болест. Обзалагам се на една вечеря в „Шерлок“, че резултатите ще бъдат същите като при предишните два експеримента: Легионната болест се размножава с бясна бързина дори в условията на слабо приспособяване към гравитацията, които успяхме да създадем. Представи си какво ще стане, когато проведем експериментите в условията на микрогравитация.
— Мислиш ли, че бих заложил срещу теб? — попита Рийд през смях.
Мегън тръгна след него през платформата към асансьора, който ги свали на ниво 0. Когато излезе, тя замълча и се обърна, за да погледне към симулатора. Беше внушителен на светлината на хилядите прожектори.
— Сигурно точно така изглежда и в Космоса — тихо каза Мегън.