— Един ден ще полетиш и сама ще видиш — увери я Рийд.
Гласът на Мегън заглъхна.
— Един ден…
Като член на дублиращия екипаж Мегън знаеше, че вероятността да замине в следващата мисия, насрочена за след седем дни, беше равна на нула. Групата учени на Рийд бяха в отлична форма. Трябваше някой да си счупи крака, за да може тя да го замести.
— Полетът в Космоса ще почака — каза Мегън, докато вървяха към тренировъчния лагер. — Сега се нуждая от горещ душ.
— За малко да забравя — обади се Рийд. — Има един човек, когото ми се струва, че познаваш.
Тя се намръщи.
— Не очаквам посещение.
— Това е Джон Смит. Пристигна преди малко.
Два часа след като „Гълфстрийм“ се издигна от летище „Марко Поло“ във Венеция, пилотът влезе в кабината със съобщение за Смит.
— Ще има ли отговор, сър?
Смит поклати глава.
— Не.
— Промяната в курса от Андрюс към Хюстън ще удължи полета ни с два часа. Ако желаете, можете да поспите.
Смит благодари на пилота, след това се насили да хапне няколко парчета студено месо и плодове от бюфета. Съобщението от Клайн беше кратко. Предвид кървавите събития във Венеция и естеството на материалите, които Данко беше донесъл, Клайн искаше среща на четири очи. Освен това искаше да бъде близо до президента, който в момента беше на посещение в Хюстън, за да окаже подкрепа на космическата програма, в случай че информацията на Смит трябваше веднага да бъде доведена до знанието му.
След като привърши закуската си, Смит подготви своя доклад до Клайн. Нахвърля предложенията си какво да се предприеме по-нататък и изложи аргументите си. Преди да се усети, самолетът вече летеше над Мексиканския залив и приближаваше към полигона на НАСА.
Когато грандиозното съоръжение се появи пред погледа му, Смит внезапно се сети за Мегън Олсън. При мисълта за нея на устните му се появи усмивка. Изведнъж страшно му се прииска да я види отново. След кръвопролитията и смъртта, на които беше станал свидетел през последните двадесет и четири часа, той се нуждаеше от спокойствие, дори само за кратко.
Пилотът приземи самолета и го подкара към зоната за сигурност, където се намираха Въздушни сили едно. Смит слезе по стълбата. Посрещна го въоръжен сержант от въздушната полиция, който го откара в центъра за посетители. В далечината Смит видя трибуните и тълпите от служители на НАСА, които слушаха обръщението на президента. Съмняваше се, че Клайн ще е някъде близо до центъра на внимание.
Сержантът го въведе в малък кабинет, далеч от главните експонати. Вътре имаше само стандартното бюро на правителствен служител и няколко стола. Клайн затвори свръхмодерния лаптоп, на който работеше, и се приближи към Смит.
— Слава Богу, че си жив, Джон.
— Благодаря, сър. Повярвайте ми, споделям чувствата ви.
Клайн никога не преставаше да го изненадва. Тъкмо когато започнеше да му се струва, че шефът на Приют едно има вода с лед вместо кръв във вените си, той проявяваше искрена загриженост за променливото число, което бе изпратил да рискува живота си.
— Президентът ще отпътува след по-малко от час, Джон — уведоми го Клайн. — Кажи ми какво стана, за да имам време да преценя дали да го информирам, или не.
Когато забеляза, че Смит се оглежда из стаята, той добави:
— Тайните служби претърсиха кабинета за подслушвателни устройства. Можеш да говориш спокойно.
За няколко минути Смит разказа с подробности за случилото се от мига, в който бе забелязал Данко на площад „Сан Марко“. Забеляза как Клайн потреперваше, докато му описваше стрелбата. След като спомена за „Биоапарат“, шефът му остана потресен.
— Данко каза ли ти нещо, преди да умре? — попита Клайн.
— Нямаше възможност. Но носеше това — и Смит му подаде изписания на ръка лист, намерен в джоба на Данко.
„«Биоапарат» не е в състояние да премине от стадий едно към стадий две. Това не е въпрос на финансиране, а на непригодни съоръжения. Все пак се носят слухове, че стадий две ще бъде завършен, но не тук. Един куриер ще достави «Биоапарат» не по-късно от 4/9 заедно с товара.“
Клайн хвърли поглед към Смит.
— Кой е куриерът? Мъж ли е, или жена? За кого работи? Тази неизвестност ме подлудява! И какви са тези стадии едно и две?
— Обикновено става дума за вируси, сър — отвърна Смит, после добави: — Аз също бих искал да знам какво ще носи този куриер. И закъде ще пътува.
Клайн отиде до прозореца.
— Няма смисъл. Защо Данко ще иска да бяга, ако ни е донесъл само това?
— Същия въпрос си задавам и аз, сър. Възможно е, докато се е навъртал край „Биоапарат“, Данко да се е натъкнал на информация за куриера, да е започнал разследване и да се е добрал до нещо, което не е трябвало. Някой го е заподозрял и му се е наложило да бяга. Но няма възможност — или не се осмелява — да запише всичко, което е научил. Ако Данко изобщо е разкрил самоличността на куриера, съдържанието на товара или местоназначението на доставката, тази информация е умряла заедно с него.