Клайн прикова поглед върху Смит. Когато заговори, гласът му беше рязък и дрезгав:
— Върви и разбери какъв адски вирус са пуснали руснаците. И то бързо!
ГЛАВА ПЕТА
Токчетата на Мегън отчетливо отекнаха по гладкия бетонен под, когато тя мина през огромния хангар и излезе на дневна светлина. Макар да беше в Хюстън от два месеца, все още не бе свикнала с местния климат. Вече беше април, а въздухът беше влажен. Тя се радваше, че тренировките й няма да продължат чак до лятото.
Новият център за посетители бе притиснат между сградите G-3 и G-4. Мегън мина покрай паркинга с автобуси на НАСА, които караха туристите от главния вход до сградата, и влезе във фоайето. От гредите на тавана висеше макет на совалката в мащаб 1:2. Наоколо се разхождаха групи ученици, които го гледаха със зяпнали уста. Тя ги подмина и се запъти към службата на охраната. Имената на посетителите в НАСА, както и целта на посещението им, бяха въведени в компютър. Мегън се чудеше къде може да открие Джон Смит и в този момент го забеляза да се разхожда под макета на совалката.
— Джон!
Смит се изненада, като чу да го викат по име, но когато видя Мегън, намръщеното му изражение омекна.
— Мегън… така се радвам да те видя отново!
Тя се приближи към него и го хвана за ръка.
— Приличаш ми на човек, който изпълнява мисия — толкова си сериозен. Не ми казвай, че дори не си възнамерявал да ми се обадиш.
Смит се поколеба. Наистина, мисълта за Мегън Олсън му бе дошла на ум, но не беше подготвен да се натъкне на нея случайно.
— Нямаше да се сетя откъде да започна да те търся — чистосърдечно призна той.
— А уж си съобразителен човек — подразни го тя. — Какво те води насам? С групата на президента ли си дошъл?
— Не съвсем. Имах среща. Изникна ненадейно, в последния момент.
— А-ха. И сега бързаш да си тръгнеш. Имаш ли време поне за едно питие или чаша кафе?
Макар че бързаше да се върне във Вашингтон, Смит реши, че не би било добре да буди подозрения, а и Мегън като че ли бе приела мъглявото обяснение за присъствието му в НАСА.
— Бих пийнал нещо — каза той, после добави: — Търсеше ли ме, или си въобразявам?
— Търсех те — отговори тя и го поведе към асансьорите. — Всъщност един твой приятел, Дилън Рийд, спомена, че си тук.
— Дилън… разбирам.
— Откъде се познавате?
— Работихме заедно, когато НАСА и Институтът за медицински изследвания модернизираха биохимичната програма на совалката. Беше доста отдавна. Оттогава не сме се виждали.
„Което ме навежда на въпроса как, по дяволите, Рийд или който и да било друг е могъл да разбере, че съм тук?“
Тъй като въздушното пространство около НАСА беше с ограничен достъп, пилотът на „Гълфстрийм“ можеше да е докладвал за състава на екипажа пред контролните постове, а те да са предали информацията на охраната. Но тази информация би трябвало да остане поверителна — освен ако някой не следеше пристигащите самолети.
Мегън пъхна кодовата си карта в процепа на стъкления асансьор и той ги понесе нагоре към трапезарията на персонала. После тръгнаха по коридор с високи прозорци с панорамен изглед към тренировъчните съоръжения в центъра. Мегън не можа да сдържи усмивката си при вида на КС-135, преустроен въздушен танкер, който се движеше тромаво по пистата.
— Скъпи спомени, а? — попита я Смит.
Мегън се засмя.
— Само в ретроспекция. Този сто тридесет и пет е преустроен специално за предварителни изпитания на различни експерименти и екипировка за условията на ниска гравитация при полетите със совалка. Набира височина плавно, докато ускорението достигне две G, после пада свободно и създава безтегловна среда за двадесет или тридесет секунди. Когато летях за пръв път на него, нямах представа какво силно влияние оказва намалената гравитация на вътрешните системи на тялото — тя се усмихна. — Тогава разбрах защо на борда на сто тридесет и пет има такова изобилие от торбички за повръщане.
— И защо го наричат Повръщателната комета — добави Смит.
Мегън остана изненадана.
— Качвал ли си се на такова нещо? — попита тя.
— Не съм си го и помислял.
Седнаха на маса до прозореца. Мегън си поръча бира, но Смит предпочете портокалов сок, тъй като след малко отново щеше да лети. Когато напитките им пристигнаха, той вдигна чашата си.
— Пожелавам ти да достигнеш звездите.
Мегън срещна погледа му.
— Надявам се.
— Сигурен съм, че ще стане.
Те вдигнаха погледи и забелязаха, че до масата им стои д-р Дилън Рийд.