— Джон, приятно ми е да те видя отново. Очаквах посетител и случайно видях името ти в списъка на пристигащите.
Смит отговори на силното му ръкостискане и го покани на масата. Рийд придърпа един стол и седна.
— Още ли работиш в института? — попита.
— Още поддържам контакт с него. А ти откога си тук — от три години?
— От четири.
— Ще летиш ли в следващата мисия?
Рийд се усмихна.
— Закъде без мен? Вече съм пристрастен към совалката.
Смит отново вдигна чаша.
— Да пием за благополучен, успешен полет.
След тоста Рийд се обърна към Мегън.
— Никога не си ми разказвала как сте се запознали.
Усмивката й помръкна.
— Със София Ръсел бяхме приятелки от детинство.
— Съжалявам — извини се Рийд. — Чух за смъртта на София, Джон. Ужасно съжалявам.
Смит изслуша как Рийд и Мегън обсъдиха сутрешната тренировка в симулатора и забеляза с каква топлота той се отнася към нея. Запита се дали между тях няма нещо повече от професионални отношения.
„Дори и да има, това не е моя работа.“
Изведнъж усети парене в тила, сякаш някой го наблюдаваше. Небрежно се завъртя на стола си, така че да вижда отражението на цялата стая в прозорците. До количката на сервитьорката стоеше мъж на около четиридесет години, леко пълен, среден на ръст. Главата му беше гладко избръсната и темето му блестеше на светлината. Дори от разстояние Смит можеше да забележи, че мъжът стои с полуотворена уста и гледа право към него.
„Не те познавам, така че защо се интересуваш от мен?“
— Дилън!
Смит махна с ръка в посока на количката. При това движение непознатият опита да се скрие, но неуспешно.
— Очакваш ли някого?
Рийд се обърна.
— Да, това е Адам Трилор, главен медицински експерт на мисията — той махна на непознатия. — Адам!
Смит видя как Трилор неохотно тръгна към тях. Тътреше крака като дете, което викат на масата за вечеря.
— Адам, запознай се с д-р Джон Смит, от Института за медицински изследвания на инфекциозните заболявания към Армията на Съединените щати — каза Рийд.
— Приятно ми е — обади се Смит.
— На мен също — промърмори Трилор с ясно доловими останки от английски акцент.
— Срещали ли сме се преди? — любезно попита Смит.
Не можа да разбере защо учтивият му въпрос накара Трилор да опули яйцевидните си очи.
— О, не мисля. Щях да си спомня — отговори и побърза да се обърне към Рийд: — Остава да минем последния физически тест с екипа. А пък аз трябва да отида на онази среща със Стоун.
Рийд поклати глава.
— Денят на излитане наближава и обстановката става все по-трескава — обясни той на Смит. — Боя се, че ще трябва да ме извиниш. Джон, много се радвам, че те видях. Надявам се, че отсега нататък ще се виждаме по-често.
— Със сигурност.
— Мегън, ще се видим в три часа в биолабораторията.
Смит проследи с поглед двамата мъже, които се преместиха в сепаре в отдалечения край на салона.
— Трилор е малко странен — отбеляза Смит.
„Особено като се има предвид, че иска да обсъжда физически тестове, а не носи със себе си никакви медицински досиета.“
— Да, така е — съгласи се Мегън. — Иначе Адам е сред най-добрите лекари. Дилън го отмъкна от „Бауер-Зермат“. Само че е ексцентричен.
Смит сви рамене.
— Разкажи ми за Дилън. С какво точно се занимава? Спомням си, че беше много стриктен.
— Ако имаш предвид, че е изцяло отдаден на работата си, така е. Но винаги ме мотивира, кара ме да мисля по-интензивно и да работя по-добре.
— Радвам се, че ти се е паднало да работиш с такъв човек. — Смит погледна часовника си. — Трябва да тръгвам.
Мегън стана заедно с него.
— Аз също.
Когато слязоха с асансьора на първия етаж, тя докосна ръката му.
— Радвам се, че се видяхме, Джон.
— И аз, Мегън. Следващия път, когато дойдеш във Вашингтон, пиенето е от мен.
Тя се усмихна.
— Ще се погрижа да не забравиш.
— Не ги зяпай!
Адам Трилор тръсна глава, изненадан от строгия тон на Рийд. Не можеше да повярва, че събеседникът му успява да запази такова хладнокръвие. На лицето му се мъдреше безгрижна усмивка.
С периферното си зрение Трилор видя как Джон Смит и Мегън Олсън тръгнаха към асансьора. Когато кабината пристигна на етажа, се чу тихо иззвъняване. Той въздъхна облекчено. Взе салфетка и избърса с нея лицето и темето си.
— Знаеш ли с какво се занимава Смит? — попита с дрезгав глас.
— Всъщност да — спокойно отговори Рийд. — Познаваме се от години.
Той се отдръпна и се облегна назад с надеждата да избяга от киселата миризма, която като че ли следваше Трилор неотлъчно навсякъде. Явната грубост на този жест не го безпокоеше; никога не бе крил своята неприязън към главния медицински експерт на мисията.