— Щом знаеш с какво се занимава, обясни ми какво търси тук — настоя Трилор. — Той беше човекът с Данко във Венеция!
Рийд плъзна ръка по масата като змия и с всичка сила стисна лявата му китка. Трилор завъртя очи, отвори уста и изпъшка.
— Какво знаеш за Венеция? — тихо попита Рийд.
— Ами… чух те да говориш за това! — успя да произнесе Трилор.
— Тогава забрави всичко, което съм казал, ясен ли съм? — промърмори Рийд с кадифения си глас. — Случилото се във Венеция не е твоя работа. Смит също не те засяга.
Той пусна китката на Трилор и изпита удоволствие при вида на болката в очите на лекаря.
— Просто ми се струва, че не може да бъде случайно съвпадение — първо Смит се озовава във Венеция, а сега и тук — каза Трилор.
— Повярвай ми, той не знае нищо. Няма никакви доказателства. Данко беше премахнат, преди да успее да каже нещо. А що се отнася до присъствието на Смит във Венеция, обяснението е просто. Данко и Смит са се познавали от международни конференции. По всичко личи, че са били приятели. Когато Данко решава да избяга, Смит е човекът, на когото смята, че може да се довери. В това няма нищо необяснимо и страшно.
— Значи за мен е безопасно да пътувам?
— Напълно — увери го Рийд. — Всъщност какво ще кажеш да пием по още едно и да уговорим подробностите?
Питър Хауъл изчака няколко часа, преди да излезе от хотел „Даниели“. Тръгна към Рио дел Сан Мойзе, където убийците бяха намерили смъртта си в експлозията. Както и предполагаше, там имаше само неколцина карабинери, които патрулираха на местопроизшествието, за да попречат на случайни разходки на туристи наоколо.
Човекът, когото очакваше, разглеждаше овъглените останки от гондолата на убийците. Зад него водолази продължаваха да претърсват канала за нови улики.
Един от карабинерите препречи пътя на Хауъл.
— Бих искал да разговарям с инспектор Дионети — каза англичанинът на добър италиански.
Хауъл зачака. Полицаят се приближи към нисък, елегантно облечен мъж, който замислено поглаждаше козята си брадичка, докато разглеждаше парче почерняло дърво.
Марко Дионети, инспектор от Държавната полиция, вдигна глава и примигна, когато позна Хауъл. Свали гумените си ръкавици, изтръска въображаемо влакънце от ревера на шития си по поръчка костюм, отиде при Хауъл и го прегърна.
— Пиетро! За мен е удоволствие да те видя отново — Дионети огледа Хауъл от главата до петите. — Поне се надявам, че ще бъде удоволствие.
— И аз се радвам да те видя, Марко.
В периода на разцвет на тероризма в средата на 80-те години Питър Хауъл беше в Специални служби на ВВС и бе работил съвместно с италианската полиция върху няколко случая с отвлечени граждани на Великобритания. Един от хората, с които се запозна, събуди у него възхищение и уважение. Това беше аристократът Марко Дионети, тих, но непоколебим млад служител в Държавната полиция, на когото предстоеше блестяща кариера. Двамата с Хауъл не бяха загубили връзка през всичките тези години. Англичанинът все още не бе удовлетворил поканата на Дионети при някое от посещенията си във Венеция да му гостува във фамилния му замък.
— Значи си пристигнал в Серенисима, без да ми се обадиш и без да ме удостоиш с честта да бъдеш мой гост — засегна се Дионети. — Къде си отседнал? Обзалагам се, че в „Даниели“.
— Извини ме, Марко — отговори Хауъл. — Пристигнах едва вчера и имах малко работа.
Дионети погледна към останките, разпилени по кея.
— Малко работа? Разбира се, пословичната британска сдържаност! Ще се осмеля да те попитам дали не знаеш нещо за това безчинство.
— Нямам нищо против. И с удоволствие ще ти отговоря. Но не тук.
Дионети подсвирна оглушително. Почти моментално пред стълбите, които водеха от кея към водата, спря синьо-бял полицейски катер.
— Ще говорим по пътя — каза инспекторът.
— Къде отиваме?
— Ама че си, Пиетро! Отиваме в управлението. Би било неучтиво от моя страна да ти задавам въпроси, без самият аз да съм отговорил на твоите.
Хауъл последва инспектора към кърмата на катера. Двамата изчакаха да излязат от Рио дел Сан Мойзе и да тръгнат по Канале Гранде.
— Кажи ми, Пиетро — заговори Дионети, като се мъчеше да надвика бръмченето на двигателите, — какво знаеш за онази малка експлозия, която смути нашето порядъчно градче?
— Не ръководя операция — увери го Хауъл. — Но в инцидента беше замесен мой приятел.
— А дали случайно този твой приятел не е тайнственият господин от площад „Сан Марко“? — попита инспекторът. — Онзи, когото са видели с жертвата и който е подгонил убийците, а после е изчезнал?