Помещението вероятно бе принадлежало на колониален губернатор от XIX век. Старинни ориенталски килими красяха полирания дървен паркет; по стените бяха наредени махагонови лавици за книги и статуетки от южното крайбрежие на Тихия океан. Масивното бюро на Бауер стоеше пред прозорците, които стигаха от тавана до пода. През тях се виждаше цялата база и океанът под скалите, чак до почернелите от лава поля в далечината.
— Направил си някои подобрения от последното ми посещение.
— По-късно ще ти покажа стаите на персонала, работните кабинети и местата за почивка — отговори Бауер. — Животът тук е като на нефтена платформа: моите хора почиват веднъж месечно, и то само по три дни. Удобствата, които предлагам тук, си струват.
— Колкото до отпуските — заговори Ричардсън, — как пускаш хората да излизат оттук?
Бауер тихо се изсмя.
— Не ги пускам, генерале. Изпращаме ги в луксозен курорт. Там ги следи охрана, но те не забелязват това.
— От една златна клетка в друга — отбеляза Прайс.
Бауер сви рамене.
— Досега никой не се е оплакал.
— Като знам колко им плащаш, не се учудвам — каза Прайс.
Бауер се приближи до количката с напитки.
— Мога ли да ви предложа нещо за пиене?
Ричардсън и Прайс избраха пресен ананасов сок с лед. Бауер, както винаги, предпочете минерална вода.
След като седнаха, той зае мястото си зад бюрото.
— Господа, позволете ми да обобщя. Проектът, на който сме посветили пет години от живота си, е почти готов да донесе плодове. Както знаете, по време на администрацията на Клинтън едрата шарка, която трябваше да бъде унищожена през 1999 година, бе помилвана. Понастоящем в света има само две проби: едната се намира в Центъра по контрол на заразните заболявания в Атланта; другата — в Централна Русия, в „Биоапарат“. Целият ни план беше изграден върху възможността да се сдобием с проба от вируса на едрата шарка. Усилията да получим тази проба от Центъра в Атланта се оказаха безплодни; просто мерките за сигурност там са твърде строги. Но в „Биоапарат“ е друго. Предвид крайната нужда на руснаците от твърда валута успях да направя необходимите уговорки. За мен е удоволствие да ви съобщя, че до няколко дни от Русия ще тръгне куриер с проба от вируса.
— Твоите руснаци гарантират ли доставката? — попита Ричардсън.
— Разбира се. Ако случайно куриерът не успее да се срещне с нашите хора — което е малко вероятно, няма да получат втората част от уговорената сума.
Бауер млъкна и прокара език по острите си дребни зъби.
— Ще има и други, по-трайни последствия. Уверявам ви, че руснаците са съвсем наясно с това.
— Но все пак има проблем, нали? — безцеремонно изтъкна Ричардсън. — Случката във Венеция.
Бауер не отговори. Вместо това пъхна един диск в DVD плейъра. Синият фон на екрана се смени с подскачащи картини, после се появи поразително чисто изображение на площад „Сан Марко“.
— Този запис е направен от италиански журналист, който прекарвал деня в разходка със семейството си — обясни той.
— Някой друг разполага ли с него? — веднага попита Прайс.
— Не. Моите хора моментално се свързаха с журналиста. Освен че няма да му се наложи да похарчи и цент за образованието на децата си, спокойно може да се оттегли — всъщност той вече го направи.
Бауер посочи екрана.
— Мъжът отдясно е Юрий Данко, офицер с висок чин от Медицинската дивизия на руската служба за сигурност.
— А този отляво е Джон Смит — добави Прайс и погледна към Ричардсън. — Франк и аз познаваме Смит от намесата му в проекта „Хадес“. Преди това е работил в ИМИИЗАСАЩ. Носеше се слух, че е близък с някого от Медицинската дивизия на Руското разузнаване. Агенцията за Национална сигурност искаше да се свърже с този човек, но Смит отказа. Твърдеше, че няма такъв източник.
— А сега виждате кой е бил този източник: Данко — продължи Бауер. — Преди месец започнах да получавам сведения, че Данко души около „Биоапарат“ в качеството си на инспектор по сигурността. С наближаването на деня, в който нашият куриер трябваше да тръгне, Данко офейка. Но толкова бързаше, че прояви небрежност. Руснаците откриха, че е избягал, и предадоха тази информация на мен.