— И в този момент ти си се свързал с наемните убийци — каза Ричардсън. — Да беше си дал парите за по-добри.
— Хората бяха първокласни убийци — хладно отговори Бауер. — Използвал съм ги и преди и резултатите винаги ме удовлетворяваха.
— Не и този път.
— По-добре щеше да бъде, ако бяхме спрели Данко още в Източна Европа — призна Бауер. — Само че нямаше възможност. Той се движеше прекалено бързо и много добре прикриваше следите си. Венеция беше най-добрият ни шанс. Когато хората ми докладва, че са видели Данко да осъществява контакт, веднага разбрах, че трябва да премахнем и този човек.
— Но не го направихте — каза Прайс.
— Това беше грешка, която ще поправим — отвърна Бауер. — Тогава все още нямахме представа с кого ще се срещне Данко. По-важното е, че последната му инспекция е била в „Биоапарат“, а сега е мъртъв. Каквото и да е знаел, е умряло с него.
— Освен ако не е успял да го каже на Смит — прекъсна го Ричардсън.
— Прегледайте записа — предложи Бауер. — Обърнете внимание на времето.
Той пусна диска отначало. Ричардсън и Прайс внимателно се загледаха в екрана. Касапницата на „Сан Марко“ продължи само секунди.
— Пусни го пак — поиска Прайс.
Този път двамата мъже се съсредоточиха върху самата среща на Данко със Смит. Ричардсън бе извадил хронометър и отброяваше секундите, като следеше ръцете на Данко. Нищо не бе разменено между руснака и Смит.
— Прав си — каза Прайс. — Данко пристига, настанява се, поръчва кафе, двамата със Смит разговарят…
Бауер извади две копия от транскрипцията и даде по една на двамата мъже.
— Накарах човек, който чете по устните, да подготви това. Водят незначителен разговор. Нищо повече.
Ричардсън проучи страниците.
— Изглежда, си прав: Данко не е имал възможност да каже каквото и да било. Но бъди сигурен, че Смит няма да скатае палатката и да изчезне в нощта. Той ще копае настървено и дълбоко.
Генералът направи пауза.
— Кой знае какви други контакти има в Руската армия.
— Наясно съм с това — отговори Бауер. — Повярвайте ми, нямам намерение да подценявам д-р Джон Смит. Това е една от причините да ви поканя тук. Трябва да вземем решение как да действаме оттук нататък.
Прайс, който си играеше с дистанционното и забавяше образите на екрана, стопира един кадър.
— Вижте този човек, Добрия самарянин. Изглежда ми познат.
— Според моите източници се е представил за италиански лекар.
— Полицията разпитала ли го е?
— Не. Изчезнал е в тълпата.
— Какво не е наред, Тони? — попита Ричардсън.
Клетъчният телефон на Прайс иззвъня. Той го отвори с изщракване, каза името си, после погледна другите и вдигна пръст.
— Здравейте, инспектор Дионети. Радвам се, че се обадихте. Исках да ви задам няколко въпроса относно другия мъж на записа…
Седнал в своя елегантен, претрупан с книги кабинет, Дионети съзерцаваше една етруска статуетка.
— Казахте, че искате да ви информирам, ако някой се върти наоколо и разпитва за братя Рока — каза той.
— И какво?
— Един стар приятел — Питър Хауъл, някога работеше за Специалните служби на ВВС…
— Знам кой е — прекъсна го Прайс. — Какво искаше?
Дионети описа срещата си с англичанина и накрая каза:
— Съжалявам, не беше възможно да получа повече информация. Ако задаваш прекалено много въпроси…
— Какво казахте на Хауъл?
Дионети облиза устни.
— Попита дали сме идентифицирали телата. Казах му, че са братята Рока. Нямах избор. Хауъл има и други контакти във Венеция. Ако не бях му казал, другите щяха да го направят.
— Какво друго? — настоя Прайс.
— Той видя резултатите от експлозията…
— И вие, без да ви е питал, му казахте, че това е С-дванадесет.
— Какво друго можех да направя? Хауъл е бил военен. Той разбира от тези неща. Чуйте ме, Антонио. Хауъл пътува към Палермо, откъдето пристигнаха Рока. Пътува сам. Лесна мишена е.
Прайс се замисли върху това.
— Добре — каза той накрая. — Но ако ви се обади от Палермо, бих искал да го науча.
След като затвори, Прайс погледна лицето на екрана.
— Това е Питър Хауъл — обяви той на останалите.
Предаде им казаното от Дионети и набързо описа кариерата на Хауъл.
— Какво може да прави такъв човек с Джон Смит?
— Да прикрива гърба му — мрачно каза Ричардсън. — Смит не е глупак. Не би отишъл сам да се срещне с Данко — генералът се обърна към Прайс. — Този кучи син Дионети има голяма уста. Можем ли да му имаме доверие?