Смит огледа помещението.
— Можем ли да говорим тук?
Ранди посочи нещо, което приличаше на DVD плейър.
— Най-модерната техника за засичане на подслушвателни устройства. Впрочем нашите „чистачи“ претърсват стаята всяка нощ.
Смит кимна.
— Добре. Първо, знаех, че си в Москва, но нямах представа къде да те търся. Други хора ми помогнаха за това. Второ, имам нужда от помощта ти, защото един човек — добър човек — е мъртъв и аз трябва да разбера защо.
Ранди помисли върху думите му. Можеше да познае кога някой я лъже, дори ако човекът беше професионалист в тази област. Инстинктът й подсказваше, че Смит говори истината — или поне част от нея, доколкото му бе позволено.
— Слушам те, Джон.
Смит нахвърли някои данни за Данко, после подробно разказа за срещата си с руснака. Не спести зловещите детайли от кръвопролитието на площад „Сан Марко“. Ранди беше привикнала към насилието.
— Сигурен ли си, че убийците не са търсели теб? — попита тя.
— Ако аз бях главната мишена, вече щях да съм мъртъв — мрачно отговори Смит. — Целта им беше Данко и те се погрижиха да го премахнат. Чак след това се захванаха с мен.
Ранди поклати глава.
— Да те спаси някакъв роял! Боже мой! Не мога да повярвам, че си хукнал след тях невъоръжен. Имаш късмет, че някой друг те е изпреварил — тя пое дълбоко дъх. — Какво точно искаш, Джон — да отмъстиш за Данко или да проникнеш в „Биоапарат“?
— Юрий жертва живота си, за да ми донесе секретна информация — отвърна той. — Ако я науча, ще открия кой го е убил. Но мисля, че каквато и да е тя, убиецът или убийците също са свързани с „Биоапарат“.
— Какво искаш от мен?
— Най-ценните ти познанства в Русия — хора с авторитет, на които може да се вярва.
Тя се загледа в акварелите.
— Олег Киров, генерал-майор от Руската федерална служба за сигурност. Той много прилича на Данко, както ми го описа: реалист, благонадежден, патриот. Негов помощник е Лара Телегина. Много умна, политически грамотна, изключително квалифицирана в своята област.
— Помня, че съм се срещал с Киров, докато работех в института — каза Смит. — Но не го познавам достатъчно добре, за да му се обадя направо. Можеш ли да ми уредиш среща с него?
— Разбира се. Но Киров ще иска да знае дали работиш за някоя официална организация. Аз също трябва да знам.
— Не работя нито за института, нито за разузнавателна агенция. Това е истината.
Ранди Ръсел го изгледа иронично.
— Ти го казваш — тя вдигна ръце, за да спре протестите му. — Хей, знам как стоят нещата в агенциите. И Киров е наясно.
— Това означава много за мен, Ранди.
Ранди Ръсел махна с ръка на благодарностите му и между тях се възцари неудобно мълчание.
— Имам да ти казвам някои неща — каза Смит накрая. — От личен характер.
Той й разказа за посещението си на гроба на София.
— След погребението чувствах, че има неща, които ти и аз трябва да си кажем, но така и не го направихме. Просто се разотидохме и повече не се видяхме.
Ранди го погледна.
— Разбирам какво имаш предвид. Но тогава все още те обвинявах за случилото се със София. Трябваше ми дълго време, за да го преодолея.
— Още ли ме обвиняваш?
— Не. Ти не можеше да направиш нищо, за да й помогнеш. Не знаеше нито за Тремон и екипа му от убийци, нито, че София представляваше заплаха за тях.
— Имах нужда да чуя това от теб — призна Смит.
Ранди погледна снимката в рамка, която стоеше на бюрото. На нея бяха двете със София в Санта Барбара, много преди зловещите събития. Бе изминала почти година, а Ранди все още не можеше да си прости, че не беше близо до сестра си, когато тя най-много се нуждаеше от помощта й. Докато София умираше в болничното легло, Ранди се намираше на хиляди мили от нея, в Ирак, където работеше под дълбоко прикритие и подпомагаше съпротивата срещу режима на Саддам Хюсеин. Научи за убийството на София със седмици закъснение, когато Джон Смит изникна в Багдад ненадейно, като джин от бутилка.
Всред опустошението на скръбта Ранди успя да намери спасителна сламка, за която да се улови. Но чувствата й към Смит останаха неопределени. Беше му благодарна, че е бил до София в последните мигове от живота й, че не я е оставил да умре в самота. Но колкото повече разплиташе мрежите на проекта „Хадес“, толкова по-често си задаваше въпроса дали Смит не е могъл да предотврати по някакъв начин убийството на сестра й. Отговорът беше нееднозначен и това я подлудяваше. Знаеше, че любовта му към София бе искрена и че той никога не би застрашил живота й съзнателно. И все пак, когато се изправяше пред гроба на сестра си, Ранди продължаваше да вярва, че Смит е можел да направи нещо, за да спаси София.