— Не си ми казал за американеца — заговори Лара с абсолютно делови тон. — Кой е той? Напоследък посрещаме много американци.
— Не ти казах, защото цял ден те нямаше и аз трябваше сам да се занимавам с отвратителната бумащина — промърмори Киров.
Той й подаде компютърна разпечатка.
— „Д-р Джон Смит“ — прочете тя. — Много обикновено и много познато — Телегина се намръщи. — ИМИИЗАСАЩ?
— Нашият д-р Смит е всичко друго, но не и обикновен — сухо отбеляза Киров. — Срещал съм се с него, когато работеше във Форт Детрик.
— „Работеше“? Мислех, че още работи.
— Според Ранди Ръсел той все още е свързан с института, но е в безсрочен отпуск. Тя ми се обади, за да ме пита дали бих се съгласил да се срещна с него.
— Ранди Ръсел… — Лара не довърши изречението.
Киров се усмихна.
— Не ставай злобна.
— Ставам злобна, само когато имам сериозно основание — рязко отговори Лара. — Значи тя помага на Смит… който, както пише тук, е бил сгоден за сестра й.
Киров кимна.
— Тя беше убита заради проекта „Хадес“.
— А Ръсел, която, както подозираме, работи за ЦРУ, ще може ли да гарантира за него? Да не би двамата да участват в някаква операция? Какво става, любов моя?
— Мисля, че американците имат проблем — важно каза Киров. — Или ние сме засегнати, или те се нуждаят от помощ. При всички случаи скоро ще разберем. Ще се срещнем със Смит тази вечер.
В късния следобед Смит излезе от жилищната сграда на улица „Марково“. Вдигна яката си, за да се предпази от вятъра, и се втренчи в мрачната бетонна фасада на блока. Някъде зад невзрачните прозорци на дванадесетия етаж Катерина Данко бе изправена пред непосилната задача да обясни на шестгодишната си дъщеричка Олга, че никога повече няма да види баща си.
За самия Смит разговорът с роднините на загинал човек беше най-болезненото преживяване. Подобно на всички съпруги и майки, Катерина разбра защо е дошъл още в мига, в който отвори вратата и го видя. Но тя имаше железен характер. Бореше се със сълзите и не ги остави да надделеят. Попита Смит как е загинал Юрий Данко и дали е страдал. Смит й каза каквото можа, после й съобщи, че вече е уредил останките на Данко да бъдат пренесени със самолет в Москва, веднага щом властите във Венеция приключат с формалностите.
— Разказваше ми много за вас, господин Смит — промълви Катерина. — Казваше, че сте добър човек. Виждам, че е бил прав.
— Искаше ми се да мога да ви кажа повече — призна Смит.
— С какво ще ми помогне това? — попита Катерина. — Знаех с какво се занимава Юрий — за секретността, за мълчанието. Но той вършеше тази работа, защото обичаше страната си. Гордееше се със службата си. Единственото, за което се моля, е смъртта му да не е била напразна.
— Обещавам ви, че няма да бъде.
Смит се върна в хотела и прекара следващия час в размисъл. След като се видя със семейството на Данко, той осъзна колко неотложна е мисията му. Разбира се, щеше да се погрижи Катерина и дъщеря й да бъдат добре обезпечени. Но това не беше достатъчно. Сега повече от всякога имаше нужда да разбере кой е убил Данко и защо. Искаше да може спокойно да погледне вдовицата му в очите и да каже: „Не, мъжът, когото обичахте, не е умрял напразно.“
С падането на нощта Смит се запъти към бара във фоайето. Там вече го чакаше Ранди, облечена в тъмносин костюм.
— Изглеждаш ми блед, Джон — побърза да каже тя. — Добре ли си?
— Ще се оправя. Благодаря ти, че дойде.
Те си поръчаха водка и мезета — мариновани гъби, херинга и други неща за хапване. След като сервитьорката се отдалечи, Ранди вдигна чаша.
— За отсъстващите приятели.
Смит повтори тоста й.
— Говорих с Киров — каза Ранди и му съобщи подробностите около предстоящата среща. Тя погледна часовника си. — Трябва да тръгваш. Мога ли да направя още нещо за теб?
Смит отброи няколко рубли и ги остави на масата.
— Да видим как ще тръгнат нещата с Киров.
Ранди се приближи и пъхна в ръката му визитна картичка.
— Адресът и телефонният ми номер — за всеки случай. Имаш секретна връзка, нали?
Смит се потупа по джоба.
— Последно поколение дигитално кодиран клетъчен телефон.
Той й издиктува номера.
— Джон, ако откриеш нещо, което трябва да знам… — тя не довърши мисълта си.
Смит стисна ръката й.
— Разбирам.
Джон Смит бе посещавал Москва няколко пъти, но никога не му се бе удавал случай да посети площад „Дзержински“. Сега, докато стоеше в подобното на пещера фоайе на сградата Замат 3, си припомни всички истории, които бе чувал от участниците в Студената война. Мястото беше невзрачно и бездушно и прясната боя не можеше да скрие това. По лакирания паркет сякаш отекваха стъпките на осъдените — мъже и жени, които още от зората на комунизма са минавали оттук на път към стаите за разпит в мазетата. Смит се запита как хората, които работят тук, се справят с витаещите наоколо призраци. Дали долавяха присъствието им? Или бързаха да забравят миналото от страх, че то може да се завърне?