Потренко стана и пристъпи към камината, за да стопли ръцете си. Сякаш измина цяла вечност, преди да заговори:
— Край Владимир има тренировъчен лагер на специалните части, нали така?
— Така е, господин президент.
— Обадете се на командира и наредете незабавно да постави „Биоапарат“ под карантина. А вие, лейтенант Телегина, и доктор Смит ще отлетите натам рано сутринта. Ако е извършена кражба, ще ме уведомите незабавно. При всички случаи искам подробен доклад за процедурите за сигурност.
— Да, господин президент.
— Олег?
— Господин президент?
— Ако липсва дори грам от вируса на едрата шарка, незабавно уведомете нашите ловци на вируси. След това арестувайте всички в комплекса.
ГЛАВА ДЕВЕТА
След като кацна на летището в Неапол, Питър Хауъл взе такси до доковете, където се качи на кораб с подводни криле за трийсетминутно пътешествие през пролива Месина. През големите прозорци на кораба той видя как от водите постепенно изникна Сицилия: първо се показаха кратерите на Етна, а после и Палермо, сгушен под варовиковата грамада на Монте Пелегрино, която стърчеше насред равно плато на височината на морето.
Основана от гърците, завладявана от римляни, араби, нормани и испанци, Сицилия от векове е била спирка по пътя на войници и наемници. В качеството си на един от тях Питър Хауъл бе посещавал острова и като турист, и като боец. След като слезе от кораба, той тръгна към сърцето на града — Куатро чентри, или Четирите ъгъла. Настани се в малък пансион, който предлагаше храна и квартира и където бе отсядал и преди, далеч от туристическото оживление, но в близост до местата, които трябваше да посети.
По стар навик проучи предварително онези райони на града, където трябваше да отиде. Не се изненада, когато откри, че нищо не се е променило от последното му идване и картата, която бе запечатал в паметта си, му свърши добра работа. Върна се в пансиона и спа до късен следобед. След това отиде до Албергерия — лабиринт от тесни улички в занаятчийския район на Палермо.
Сицилия се славеше с майсторите си на ножове и с качеството на техните изделия, така че за Хауъл не представляваше проблем да намери добре наточен нож с десетинчово острие и дръжка от твърда кожа. Сега, когато се бе снабдил с оръжие, той тръгна към доковете. Районът гъмжеше от таверни и къщи със стаи под наем, за които не се споменаваше в нито един туристически справочник.
Хауъл знаеше, че барът се казва „Ла Претория“, макар че никъде по каменните стени не се виждаше надпис. Той представляваше просторно помещение, претъпкано с хора. По пода имаше дървени стърготини, таванът беше на гредоред. По дългите маси седяха рибари и корабостроители, механици и моряци и пиеха грапа, бира или изстудено сицилианско вино. Облечен в кадифени джинси, стар моряшки пуловер и плетена шапка, Хауъл не привличаше внимание. Той си взе от бара две грапи и ги отнесе на една маса в дъното.
Срещу него седеше нисък и набит мъж с небръснато, набраздено от вятъра и слънцето лице. Студените му сиви очи фиксираха Хауъл през мъгла от тютюнев дим.
— Изненадах се, като ми се обади, Питър — каза той с дрезгав глас.
Хауъл надигна чашата си с грапа.
— Салуте,3 Франко.
Франко Грималди, някога член на Френския чуждестранен легион, а сега професионален контрабандист, остави цигарата си и също вдигна чаша. Не можеше да го направи другояче, защото имаше само дясна ръка; лявата му бе отсечена от меча на тунизийски въстаник.
Двамата мъже гаврътнаха чашите си и Грималди отново пъхна цигарата между устните си.
— Е, стари приятелю, какво те води в моята „приемна“?
— Братята Рока.
Дебелите устни на италианеца се разтеглиха в гримаса, която погрешно можеше да бъде взета за усмивка.
— Чух, че работите им във Венеция не потръгнали — той погледна изпитателно Хауъл. — А ти идваш точно оттам, нали?
— Рока са свършили работа за някого, а после той е свършил с тях — отговори англичанинът със студен, безизразен глас. — Искам да разбера кой е бил.
Грималди сви рамене.
— По-добре стой настрана от делата на братята Рока, нищо, че са вече мъртви.
Хауъл плъзна по масата пачка американски долари, навити на руло.
— Трябва да разбера, Франко.
Сицилианецът прибра парите в дланта си с ловкостта на фокусник.
— Чух, че имали някаква специална поръчка — каза той и поднесе цигарата към устата си.
— По-подробно, Франко, моля те.
— Не мога да ти кажа. Обикновено Рока не държаха делата си в тайна — особено след няколко чашки. Но за тази работа не обелиха нито дума.