— И ти, и ние вършим едно и също. Знаеш, че в тази работа никой не ти обяснява причините.
— Кой е този „никой“?
— Поръчките могат да идват от десетина места: Пентагона, военното разузнаване във Франкфурт, Агенцията за национална сигурност. Избери си. Но в този тип работа се знае, че поръчителят е някой високопоставен човек, много важна клечка. Виж, и при плъховете да ме хвърлиш, не мога да ти кажа име. Знаеш как стават тези работи.
Хауъл наистина знаеше.
— Името Дионети говори ли ти нещо?
Никълс поклати глава. Очите му блестяха.
Хауъл знаеше, че никой освен Марко Дионети — човека, който беше отворил вратите на дома си за него и му бе предложил приятелството си, нямаше представа, че англичанинът отива в Палермо. Дионети… трябваше да си поговори с него на четири очи.
— Как сте се разбрали да докладвате, че поръчката е изпълнена успешно? — обърна се той към Никълс.
— Трябва да пуснем съобщение в друга пощенска кутия най-късно до утре на обяд. Номер шестдесет и седем. Някой ще мине… о, Боже, боли!
Хауъл доближи лице до устните на Никълс. Искаше да му зададе последен въпрос и се молеше войникът да има достатъчно сили, за да му отговори. Напрегна слуха си, за да чуе най-съкровените му тайни. От гърлото на войника се изтръгна последен бълбукащ хрип.
Без да взема лампата със себе си, Хауъл стана и събра мислите си. Накрая вдигна тялото и го пусна в кладенеца. После бързо, за да не чува писъците на плъховете, върна тежкия капак на мястото му.
ГЛАВА ДЕСЕТА
На пръв поглед комплексът „Биоапарат“ можеше да се сбърка с малък колеж с червените си тухлени сгради, покриви от каменни плочи и павирани алеи между тях. Старомодни улични фенери осветяваха декоративните тревни площи, блеснали от росата. В малките градинки имаше каменни пейки и маси, където служителите можеха да обядват или да поиграят на шах.
През деня атмосферата не изглеждаше толкова пасторална. Тогава се виждаше бодливата тел, която опасваше горния край на високата дванадесет фута бетонна ограда около комплекса. Както и сега, навсякъде се виждаха охранителни патрули с автомати и добермани. В някои от сградите имаше по-съвременни и сложни системи за сигурност.
Причината да не се отделят средства за външния вид на „Биоапарат“ беше, че комплексът е отворен за международни наблюдатели на програмата за унищожаване на биологическото оръжие. Консултантите психолози препоръчваха уютната, старомодна атмосфера, която да внушава спокойствие и да не буди съмнения. Бяха обмислени много варианти; накрая се спряха на типичната за колежите архитектура. Психолозите изтъкваха, че повечето от наблюдателите са бивши или настоящи преподаватели и биха се чувствали добре в подобна среда, създадена сякаш да обслужва само и единствено безкористната научна дейност в полза на човечеството. Почувстваха ли се наблюдателите сигурни и спокойни, по-лесно щяха да се оставят да бъдат подведени и нямаше да се правят на медицински детективи.
Психолозите се оказаха прави: многонационалните екипи, които посещаваха „Биоапарат“, се впечатляваха както от атмосферата, така и от свръхмодерните съоръжения. Илюзията се засилваше от познатата обстановка. Почти цялото оборудване на „Биоапарат“ беше дошло от Запада: американски микроскопи, френски пещи и лабораторни лампи, германски реактори и японски ферментатори. Наблюдателите свързваха тази апаратура с провеждането на специфични изследвания, главно върху Brucella melintensis, бактерия, която напада добитъка, и млечния протеин, наречен казеин, който стимулира бързия растеж на семената. Голям брой работници в колосани бели престилки се трудеха в чисти лаборатории и създаваха желаното впечатление. Привидните ред и усърдие приспиваха бдителността на наблюдателите и те бяха готови да приемат видяното в блок 103 за чиста монета.
Блок 103 се намираше в Зона две, построена като кукла матрьошка. Ако се свалеше покривът, отдолу се откриваше комплекс от няколко сгради една в друга. Най-външната беше предназначена за административния персонал и охраната, които носеха пряка отговорност за пробите от вируса на едра шарка. Първата от двете вътрешни сгради беше „опасен“ район; там имаше клетки с животни, лаборатории, специално оборудвани за работа с патогени и гигантски ферментатори с вместимост шестнадесет тона. Втората вътрешна сграда представляваше ядрото на комплекса. Там беше не само подобният на трезор хладилник, където се съхраняваше вирусът на едрата шарка, но и редици от центрофуги, сушилни и мелачки от неръждаема стомана. Тук се провеждаха експериментите, които трябваше да разкрият загадката на Variola major. Естеството на изпитанията, тяхната продължителност, количеството вирус и резултатите — всичко беше въведено в компютър, до който имаха достъп само екипите от чуждестранни наблюдатели. Тези мерки за сигурност целяха да предотвратят неправомерното използване на вируса за експерименти като делене на гени или клониране.