„Забрави за Олег! Забрави за другия пазач! Вече си почти на свобода!“
След като навлезе дълбоко в гората, Ярдени забави крачка и накрая спря. Пъхна ръка в джоба на анорака си и пръстите му напипаха студения алуминиев контейнер. Бъдещият му живот беше подсигурен.
Тогава чу далечен рев на тежки машини, които приближаваха. Движеха се в посока запад, към комплекса. За Ярдени не беше трудно да ги познае по звука: бронетранспортьори на специалните части. Но той не се паникьоса. Беше наясно с това какви процедури ще последват. Ако успееше да излезе от периметъра на кордона, щеше да е в безопасност. Лейтенантът отново побягна.
На половин миля от града Кравченко видя прожекторите, които къпеха в бяла светлина района около „Биоапарат“. Той нареди на колоната да слезе от магистралата и насочи машините по второстепенни и коларски пътища, докато бронетранспортьорите оформиха непробиваем стоманен пръстен около комплекса. Всички пътни артерии, които водеха към и от комплекса, бяха блокирани. На тридесет метра от оградата, през петдесет метра бяха поставени наблюдателни постове. На тях бяха разположени снайперисти с инфрачервени обективи за нощно виждане. В 2:45 през нощта Кравченко се свърза с президента по сателитен канал и го уведоми, че кордонът е поставен.
— Другарю полковник?
Кравченко се обърна към своя заместник-командир.
— Кажете, номер Две.
— Другарю полковник, някои от хората се… питат. Какво става вътре? Извънредно произшествие ли има?
Кравченко извади пакет цигари.
— Знам, че някои от хората имат семейства в града. Кажи им да не се тревожат. Само това можеш да им кажеш — засега.
— Благодаря, другарю полковник.
Кравченко изпусна дима с тихо свистене. Беше добър командир и знаеше, че трябва да си искрен с хората, които командваш. Нищо друго не вършеше работа. Но в този случай не намираше за благоразумно да им казва, че докато говори с тях, един военнотранспортен Ил на отдела за биологична защита се готви да излети от Москва. Ако се наложеше да излети, наистина щеше да има основания за тревога.
Пътническият влак, който пристигна във Владимир точно в три часа през нощта, беше тръгнал от Урал и пропътувал 1200 мили на запад.
Владимир беше последната му спирка, след която оставаха три часа до Москва.
На влизане в гарата машинистът гледаше през прозореца на своя локомотив. Той изсумтя при вида на самотния пътник, който стоеше на платформата. Единствената причина, поради която Владимир беше включен в разписанието, бяха войниците, които пътуваха за Москва, за да прекарат отпуската си. Тази нощ машинистът реши, че може да скъси престоя с няколко минути.
Високата фигура, загърната в шинел не помръдна, когато влакът профуча край нея. Мъжът, застанал на няколко крачки от ръба на платформата, продължи да се взира в тъмнината над слабите прожектори на перона.
Иван Берия, роден в Македония преди тридесет и осем години, беше търпелив човек. Израснал в огнище от етническа омраза и кръвопролития, каквото представляваха Балканите, той от личен опит знаеше цената на търпението. Дядо му беше разказвал как албанците бяха избили по-голямата част от семейството му. Беше слушал тази история толкова много пъти, че вече му се струваше, че събитията, разказани в нея, са се случили едва вчера. Затова когато му се предостави възможността за отмъщение, той се улови за нея с две ръце — с ожесточението на човек, който е стиснал врага си за гушата.
Беше дванадесетгодишен, когато за пръв път уби човек. Продължи да убива, докато отмъсти за последната капка кръв, пролята от семейството му. На двадесет години вече си бе създал репутация на убиец. Други семейства, чиито синове или съпрузи бяха убити или осакатени, се обръщаха към него и предлагаха всичко, което притежаваха, в замяна на услугите му.
Постепенно Берия се издигна от помощник в уреждането на семейни сметки до наемен убиец, от чиито услуги се ползваха високопоставени личности, най-често от КГБ. Когато епохата на комунизма залезе, службите за сигурност започнаха все по-често да търсят услугите на наемни убийци, за да могат после да се разграничат от тях. По времето, когато в Русия започнаха да навлизат западни инвестиции, същите капиталисти, дошли да правят бизнес, проявяваха интерес и към по-екзотични капиталовложения. Те търсеха хора, каквито поради световната компютризация на връзките между полицията и разузнавателните агенции все по-трудно се намираха на Запад. Посредством контактите си с КГБ Берия откри, че джобовете на американските и европейските предприемачи са много дълбоки, особено когато стане дума за сплашване или премахване на конкурент.