— Преди около три часа… За това време може да е изминал дълъг път.
Лара Телегина смени картината на големия екран. Сега на него се виждаха концентрични кръгове — оранжев, зелен и черен.
— „Биоапарат“ е в центъра. Най-малкият кръг — черният — представлява разстоянието, което човек с нормално телосложение може да измине при марш на скок. Оранжевият кръг обхваща разстоянието, което Ярдени би изминал с кола или мотоциклет.
— Какви са онези триъгълници? — попита Смит.
— Пропускателни пунктове, поставени от местната милиция. Изпратихме им по факс снимката и описанието му.
— Какви са заповедите им?
— Да стрелят без предупреждение, но да не го убиват — тя забеляза смаяното изражение на Смит. — Нашата директива го описва като извършител на две убийства. Освен това сме им казали, че е HIV позитивен. Повярвайте ми, докторе, никой милиционер няма да докосне Ярдени с пръст, след като го повали.
— Повече ме тревожи онова, което носи. Ако някой куршум разбие контейнера…
— Разбирам загрижеността ви за контейнера, но ако Ярдени бъде забелязан някъде, не можем да го оставим да се измъкне.
— Какъв е последният кръг?
— Най-лошата вероятност: Ярдени да има съучастник със самолет, който да го чака на летището във Владимир.
— Имало ли е полети?
— Няма нито един регистриран, но това не означава нищо. В демократична Русия има излишък от опитни пилоти, повечето от които бивши асове на Военновъздушните сили. Те могат да кацнат на магистрала или насред полето, да вземат товара си и за минути да излетят.
— Президентът Потренко нареди в района да се изпратят изтребители — добави Киров. — Те ще установяват контакт с всеки по-малък самолет. Ако той не се подчини на инструкциите, ще бъде незабавно свален.
Смит не можеше да откъсне очи от екрана на стената. Той приличаше на живо същество, което непрекъснато се изменяше; картините примигваха и се движеха. Но Смит усети, че въпреки строгите мерки, предприети за залавянето на офицера предател, нещо липсваше. Отиде до екрана и прокара пръст по една бяла линия, която водеше началото си източно от Владимир и продължаваше на запад към Москва.
— Какво е това?
— Железопътната линия между Урал и Москва — отговори Киров. Той погледна към Телегина. — Тази нощ не трябваше ли да има влак през Владимир?
Телегина се надвеси над клавиатурата и затрака.
— Имало е — обяви тя. — Пристигнал е във Владимир в три и тридесет и седем.
— Прекалено рано, Ярдени не би могъл да го хване.
Телегина се намръщи.
— Не се знае. Съгласно разписанието влакът има престой само няколко минути. Но тази вечер не е потеглил навреме. Останал е на гарата още дванадесет минути.
— Защо? — попита Киров.
— Тук не е посочена причина. Всъщност влакът спира само когато на гарата има войници в отпуск, които пътуват за Москва.
— Не е имало войници, нали? — каза Смит.
— Правилно, докторе — отвърна Телегина. — Никой не е излизал в отпуск.
— Тогава защо машинистът се е забавил?
Киров отиде до компютъра. Часът на убийството на двамата пазачи беше изписан срещу часа на потегляне на влака от Владимир. Те бяха съпоставени с количеството време, необходимо на един човек да стигне от „Биоапарат“ до гарата.
— Може да е успял! — прошепна Киров. — Може да е хванал влака заради забавянето.
— Влакът се е забавил, защото някой го е задържал! — неистово възкликна Смит. — Ярдени е избрал най-очевидния път. Този кучи син е знаел, че магистралите ще бъдат блокирани. Не е имал самолет на разположение. Имал е съучастник — някой, който в случай на необходимост би задържал влака достатъчно дълго, за да може крадецът да се качи.
Той се обърна към Телегина.
— А след това единственото, което му е оставало да направи, е да закара пробите в Москва.
Тя бясно затрака по клавиатурата, след това вдигна глава.
— Шестнадесет минути — каза с дрезгав глас. — Влакът пристига в Москва след шестнадесет минути!
Влакът направи завой и Иван Берия се олюля. През останалото време беше седял неподвижно.
Не сваляше очи от Григорий Ярдени. Стресът от кражбата и последвалото бягство в комбинация с брендито бяха си казали своето. Охранителят от „Биоапарат“ беше заспал няколко минути след потеглянето на влака от Владимир.
Наемникът се надвеси над него. Ярдени лежеше така неподвижно, че приличаше на умрял. Берия наостри уши и долови лекото му дишане. Лейтенантът спеше много дълбоко. Не би било трудно да го накара да заспи още по-дълбоко.
Той го плесна два пъти по бузите.
— Почти пристигнахме. Време е да ставаш.
Берия погледна през прозореца. Влакът минаваше през гигантска разпределителна станция. В отражението на прозореца видя как Ярдени се прозина, протегна се и завъртя глава насам-натам, за да раздвижи схванатите мускули на врата. Гласът му прозвуча сънено: