— „Суисеър“ 101, „Ер Франс“ 612, „Америкън“ 1710. Берия би могъл да се качи на всеки от тях.
— Дайте ми записите на камерите, които наблюдават изходите към тези полети — отсече Киров. — И списъците на пътниците.
Директорът се отдалечи с бърза крачка, а генерал-майорът се обърна към Смит.
— Възможно е Берия да се е качил на тези самолети, но не ми се вярва. По-вероятно е да е излязъл от летището, но да е още в града.
Смит разбра какво има предвид Киров. Имаше три полета на различни авиолинии, с които близо хиляда души бяха потеглили към Западна Европа. Готов ли беше Смит да предизвика поредица от международни инциденти, само защото имаше вероятност Берия да бъде на борда на някой от тези самолети?
— А ако обстоятелствата бяха противоположни, генерале? — попита Смит. — Ако направлението не беше Цюрих, Париж или Лондон, а Москва? Нямаше ли да искате да узнаете? Или щяхте да се примирите с „вероятностите“?
Киров го изгледа, кимна и посегна към телефона.
Генерал-майорът беше по-близо до истината, отколкото предполагаше: Берия бе излязъл от летището и все още беше в Москва. Но не задълго.
Той напусна летището по същия начин, по който бе пристигнал — с автобус. Само че този го откара на централната автогара.
Берия влезе в студената олющена сграда и се запъти към касите, където си купи еднопосочен билет до Санкт Петербург. Тъй като имаше двадесет минути до тръгването на автобуса, той отиде до тоалетната, която миришеше на урина и промишлено средство за почистване, и наплиска лицето си с вода. Когато излезе, си купи няколко мазни пирожки от продавачката на един от павилионите, излапа ги и ги прокара с чаша чай. Усети прилив на сили и се присъедини към опашката от пътници, които чакаха на платформата.
Берия огледа лицата на хората около себе си. Повечето бяха възрастни, някои от които, както му се стори, пътуваха с цялата си покъщнина, събрана в кашони или овързани пакети. Това му напомни за други времена и места, където като дете обикаляше с колоните от бежанци от едно село на друго. Беше пътувал върху платформи, теглени от трактори, а когато тракторите се разваляха, в каруци, теглени от дръгливи коне. След като заколеха конете — или за храна, или от изникнали ненадейно врагове, той вървеше пеша, километър след километър, ден след ден, в търсене на подслон, който все не можеше да намери.
Берия се чувстваше удобно сред хората, които се качваха преди него. Съсипани от обстоятелствата, незабележими за новата класа от богаташи, те създаваха пълна анонимност. Никой милиционер не би си направил труда да проверява документите им, никоя камера не би записала отпътуването им. Но най-хубавото беше, че всеки бе сам за себе си, никой не желаеше да се товари допълнително с проблемите на другия.
Берия се пъхна на задната седалка, която се простираше по цялата ширина на автобуса. Сви се в ъгъла и се заслуша в шума на трансмисията, когато шофьорът даде на заден ход. Скоро след това бръмченето на двигателя намаля, потокът от коли стана равномерен и той заспа.
На Смит и Киров бяха необходими тридесет минути, за да прегледат записите от изходите към трите самолета за Европа.
— Четири възможности — каза Смит. — Това успях да открия.
Киров кимна.
— Не приличат на Берия; просто са лица, които не можахме да разгледаме добре.
Смит погледна часовника в командния пост на охраната.
— Първият самолет — „Суисеър“ 101 — ще пристигне в Цюрих след два часа.
— Да се обадим по телефона — важно обяви Киров.
Още от златната епоха на тероризма в началото на 80-те години имаше разработени планове не само за обезвреждане на престъпници, които носеха експлозиви, но и за въоръжените с химикобиологически оръжия. Киров се свърза с колегите си от Швейцарската служба за сигурност, френската Дьозием и английската МИ-5. Когато представителите на трите агенции бяха готови, той направи знак на Смит, който говореше с Натаниъл Клайн по друга линия. След това включи Клайн в конферентен разговор, без да съобщава на другите, че американецът ги слуша.
— Господа — заговори Киров. — Имаме проблем.
Той не се разпростря надълго и нашироко относно обстоятелствата, предизвикали кризисната ситуация; каза на събеседниците си само онова, което трябваше да знаят за момента. Всяка изминала минута намаляваше времето за подготовка.
— Казвате, че е възможно, но в никакъв случай сигурно, че този Берия се намира на борда на наш самолет — обади се французинът. — Има ли някакъв начин да го потвърдите?
— Бих искал да е така — отговори Киров. — Но ако не открия Берия през следващите два часа, трябва да работим по варианта, че се е качил на някой от тези самолети.