Стаята до кабинета на Ранди бе оборудвана като малък конферентен център, снабден с най-модерното аудиовизуално оборудване, плоски монитори и професионална видео/DVD апаратура, която не можеше да се сравни дори с тази в анимационния център на Дисни. През повечето петъчни следобеди служителите на фирмата се събираха в залата, хапваха сандвичи и гледаха последните филми на DVD, които се разпространяваха от Amazon.com.
Ранди седеше до Саша Рубльов и гледаше как дългурестият тийнейджър използва софтуера, за да подобри замъгленото изображение на лицето, което се виждаше на записа. Саша седеше на компютъра от часове. Спираше само колкото да гаврътне кутия кока-кола и след това с нови сили се залавяше за работа.
През цялото време Ранди мълчеше и наблюдаваше. Беше поразена от това как Саша оправяше пиксел след пиксел изображението, което приличаше на размазано петно. Малко по малко изображението на лицето стана фокусирано.
Той натисна няколко клавиша на клавиатурата и завъртя глава, за да разкърши схванатия си врат.
— Това е, Ранди — каза Саша. — По-добре не може да стане.
Ранди стисна рамото му.
— Справи се отлично.
Загледа се в изображението на пълното лице, което изглеждаше още по-месесто от пухкавите бузи и дебелите устни. Очите бяха най-запомнящи се: големи и опулени, сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите.
— Грозен мъж — отбеляза Саша и гласът му накара Ранди да трепне.
— Какво искаш да кажеш?
— Прилича на трол. В него има нещо зло — той направи пауза. — Инцидентът на гарата…?
— Не знам — откровено призна Ранди и припряно го прегърна. — Благодаря ти. Много ми помогна. Трябват ми две минути, за да довърша някои неща и после ще отидем да хапнем.
Саша посочи лаптопа и мобилния телефон на масата за заседания.
— А какво ще правим с тези неща?
Ранди се усмихна.
— Може би ще се заемем с тях по-късно.
След като остана сама, тя установи секретна връзка по електронната поща с началника на службата за чужденци в посолството, който освен това беше и шеф на местния отдел на ЦРУ. Щом я разпозна, тя изпрати спешно съобщение с молба да получи цялата налична информация за човека, чиято снимка ще изпрати.
Ранди пусна разпечатка на снимката по факса, погледна часовника си и пресметна, че отговорът ще пристигне след около тридесет минути. Взе чантата си и се сети за Джон Смит. Запита се защо ли този грозен мъж бе толкова важен за него.
— Успокой се, Адам. Само се успокой.
Адам Трилор се беше свил в ъгъла на просторната си седалка до прозореца. Беше благодарен за удобствата на салона първа класа и боботенето на двигателите. Въпреки това говореше шепнешком.
— Какво да правя, Прайс? — настоятелно попита той. — Смит е на борда на този самолет. Видях го!
Антъни Прайс се завъртя на стола си и се обърна с лице към прозорците с бронирани огледални стъкла. Избра произволна точка в небето и се втренчи в нея. След това пропъди от главата си всички други мисли освен тази, която бе най-важна за момента.
— Но той не те е видял, нали така? — каза той, като се мъчеше да звучи максимално убедително. — И няма да те види. Трябва само да внимаваш.
— Но какво прави тук все пак?
Прайс от все сърце желаеше да узнае това.
— Не мога да ти кажа със сигурност — предпазливо произнесе той. — Веднага щом приключим разговора, ще проверя. Но помни: Смит не ти влиза в работата. И не виждам абсолютно никаква причина да се интересува от теб.
— Не ме лъжи! — изсъска Трилор. — Мислиш, че не знам за намесата на Смит в проекта „Хадес“?
— Смит вече не работи за института — отговори Прайс. — А и има нещо, което може би не знаеш: в проекта „Хадес“ загина годеницата му. Сестра й работи в Москва за някаква финансова компания.
— Искаш да кажеш, че Смит е пътувал до Москва по лични причини?
— Напълно е възможно.
— Не знам… — промърмори Трилор. — Не обичам съвпаденията.
— Но понякога те наистина стават — успокои го Прайс. — Адам, чуй ме. Ще уредя да те посрещнат на „Дълес“. Ще минеш набързо през митническите и имиграционните служби, а там един от нашите хора ще те чака с кола. Вече си у дома. Така че просто се отпусни.
— А ти просто се погрижи нищо да не се обърка. Ако намерят…
— Адам! — рязко произнесе Прайс. — Никой не иска това да стане.
— Извинявай…
— Обади ми се веднага, щом се качиш в колата. И не се тревожи.
Прайс прекъсна връзката. Трилор от самото начало бе слабата брънка във веригата. Но също така беше незаменим. Той бе единственият участник в споразумението, който имаше причина да пътува редовно до Русия. Но това не пречеше на Прайс да го презира. Той не обичаше слабите.