Братя Грим
Палечко
Живял някога беден селянин. Една вечер той си седял пред огнището и разравял жаравата с ръжена, а жена му до него предяла. По едно време той рекъл:
— Жалко, че си нямаме деца. У дома е глухо, а по другите къщи е глъчно и весело.
— Така е — въздъхнала жена му. — Да си имахме поне едничко, дори ей такова мъничко като палец, пак щях да бъда благодарна. И щяхме да си го обичаме от сърце.
Минало време и след няколко месеца жената си родила дете. На вид било като всяко друго дете, само че било не по-голямо от палец. И те си казали:
— Както си пожелахме, така стана. Ние ще си го обичаме.
И тъй като било толкова дребно, нарекли го Палечко.
Хранели го добре, не го лишавали от нищо, но детето не пораснало ни на косъм, а останало такова, каквото се родило; но имало умни очи, било разсъдливо, пъргаво и сръчно.
Един ден селянинът се наканил да отиде в гората да сече дърва и си казал:
— Да имаше някой да докара после колата…
— Аз ще я докарам, татко — викнал Палечко. — Бъди спокоен, ще пристигна навреме в гората.
Засмял се селянинът и рекъл:
— Как ще я докараш, като си толкова малък, че юздата на коня не можеш да държиш!
— Това не пречи, татко, стига мама да впрегне. Аз ще седна в едното ухо на коня и ще му подвиквам накъде да върви.
— Добре — отвърнал баща му, — поне да опитаме веднъж.
Дошло време Палечко да тръгне. Впрегнала майка му, вдигнала момченцето и го сложила в едното ухо на коня. И Палечко подвикнал:
— Хайде, дий! Дий, коньо!
Тръгнал конят, като че го подкарал същински колар, и колата се понесла по най-прекия път към гората.
Не щеш ли, на един завой, тъкмо когато Палечко пак подвикнал на коня „Дий, дий“, насреща се задали двама непознати мъже.
— Я, и таз добра! — рекъл единият. — По пътя върви кола и колар подвиква на коня, пък не се вижда никакъв.
— Не е чиста тази работа — добавил вторият. — Я да тръгнем след колата и да видим къде ще спре.
А колата навлязла дълбоко в гората и спряла на сечището. Като съзрял баща си, Палечко викнал:
— Видя ли, татко, докарах колата! Свали ме сега!
Хванал бащата юздата на коня с лявата ръка, а с дясната извадил от ухото му синчето си и то седнало засмяно на една сламка. А двамата непознати мъже, като видели Палечко, загубили ума и дума от почуда. После единият дръпнал другия настрана и му пошушнал:
— Слушай, може да ни проработи късметът с тоя малчуган, ако го заведем в някой голям град и го показваме на хората за пари. Хайде да го купим!
Отишли при селянина и му рекли:
— Продай ни това човече, ще го гледаме добре.
— Не — отвърнал бащата, — нямам нищо по-свидно от него. Не го продавам и за всичкото злато на света.
Но Палечко, като чул за какво се пазарят, покатерил се по една гънка на бащината си дреха, застанал на рамото му и му пошушнал:
— Дай ме татко, дай ме! Аз пак ще се върна.
Тогава бащата го дал на двамата мъже за много пари.
— Къде искаш да седнеш? — попитал единият момчето.
— Сложи ме върху полите на шапката си. Там хем ще мога да се разхождам и да се любувам на природата, хем няма да падна.
Изпълнили волята му. Сбогувал се Палечко с баща си и двамата мъже поели с него по пътя.
Вървели, вървели, докато почнало да се здрачава; тогава момчето се обадило:
— Свали ме, ходи ми се по нужда.
— Стой си горе — рекъл мъжът, на чиято шапка то седяло. — Не се боя от такова нещо; и птиците сегиз-тогиз цвъкват по мене.
— Не — рекъл Палечко, — аз не мога да върша неприлични работи. Свали ме веднага на земята!
Мъжът свалил шапката си и сложил момчето в една нива край пътя. То заподскачало и се запровирало насам-натам между буците пръст, после зърнало една миша дупка и — хоп! — мушнало се в нея.
— Много ви здраве, байновци, вървете без мене! — викнал им Палечко и се разсмял.
Мъжете се спуснали към него и започнали да бъркат с тоягите си в мишата дупка, но всичките им усилия отишли напразно — Палечко пълзял все по-навътре и по-навътре. И тъй като скоро се стъмнило съвсем, двамата си тръгнали ядосани и с празни джобове.
— Опасно е да се върви по нивата в тъмното — казал си Палечко, като разбрал, че те са си отишли, и изпълзял отново от подземното си скривалище. — Човек лесно може да си счупи я крак, я главата.
За щастие намерил една куха черупка на охлюв.
— Чудесно — решил той. — Ще прекарам нощта на сигурно място.
И влязъл в черупката.
Не минало дълго време, тъкмо се канел да заспи, чул да минават други двама мъже. Единият рекъл на другия:
— Попът е богат. Какво да направим, че да му вземем парите и сребърните съдове?
— Аз зная как — обадил се Палечко.