— Какво правите там? — запита ме той.
Съзнанието, че ме мамят, ме ядоса.
— Любувам се на вашата глина и мисля, че бих могъл да ви дам по-добър съвет, ако знаех истинското предназначение на тази машина — отвърнах аз и веднага се разкаях за думите си. Лицето на полковника доби зловещ израз, а в очите му затанцуваха зли пламъчета.
— Отлично — каза той. — Ще се запознаете изцяло с тази преса. Той се дръпна назад, затръшна вратата и завъртя ключа отвън.
Аз се хвърлих напред, задърпах бравата, но усилията ми останаха напразни.
— Полковник! Полковник! Пуснете ме!
Неочаквано в окръжаващата ме тишина аз дочух звук, от който изстинах. Задвижиха се лостовете и засъска повреденият цилиндър. Полковникът беше пуснал пресата в движение! Лампата стоеше на същото място, където я бях оставил, когато разглеждах машината. При нейната светлина аз видях, че черният таван започна да се спуща бавно към мен. Знаех силата на машината и разбрах, че само след минута от мен щеше да остане една безформена маса. Отново се хвърлих върху бравата, задърпах я отчаяно, виках името на полковника, но шумът на лостовете заглушаваше гласа ми. Таванът беше само на половин метър от главата ми и с ръка можех да пипна повърхността му. Аз вече се чудех как да застана, за да бъде смъртта по-малко болезнена. Ако легнех с лице към пода, буталото щеше да ме притисне откъм гърба. Изтръпнах само при мисълта за това. Може би по-добре би било да легна по гръб? Но ще имам ли сили да гледам как таванът постепенно се спуска върху тялото ми? Вече не можех да стоя изправен, когато забелязах нещо и лъчът на надеждата нахлу в съзнанието ми. Вече казах, че подът и таванът бяха метални, а стените от дъски. Това, което бях забелязал, беше тясна ивица светлина между две от дъските на стената. Ивицата ставаше все по-широка и по-широка, като че ли някой движеше дъската. В — първия миг не повярвах, че съдбата ми изпраща вратичка за спасение. Проврях се през направения процеп, хвърлих се и паднах на пода на коридора почти в безсъзнание. След малко трясъкът от раздробената лампа и звукът на метала ми показаха от каква опасност съм се спасил. Свестих се от това, че някой ме дърпаше за ръкава, за да стана от каменния под, където бях паднал. Взрях се. Над мен се беше привела жена. С лявата си ръка ме дърпаше за ръкава, а с дясната държеше запалена свещ. Познах добрата жена, която ме съветваше да бягам, а аз така глупаво пренебрегнах съвета й. Но сега не повторих грешката си. Аз станах, залитайки, — от пода и се завтекох след нея към витата стълба, която водеше надолу. В този миг чухме стъпки и два гласа, които разговаряха. Моята спътница спря и се огледа отчаяно наоколо. След това отвори вратата на спалнята. Лунните лъчи осветяваха ярко стаята.
— Това е единственият път за спасение — каза тя. — Високо е, но може би ще успеете да скочите, без да се нараните!
Едва беше изрекла тези думи, в края на коридора се появи светлина, при която успях да позная сухата фигура на полковник Старк. Той тичаше с фенер в едната ръка и някакво оръжие в другата — заприлича ми на сатър или някакъв подобен месарски нож. Аз бързо се спуснах към прозореца, отворих го и погледнах надолу. Колко хубава изглеждаше градината на лунна светлина! Какво спокойствие цареше наоколо! Височината не беше повече от тридесет стъпки. Качих се на прозореца, но не се решавах да скоча. Искаше ми се да разбера какво ще стане с жената, какво ще й стори преследващият ме негодник. Ако би дръзнал да й стори нещо лошо, бях готов да рискувам живота си, за да й помогна. Докато си мислех това, той влезе в стаята, като я тласна настрани от вратата, където беше застанала. Тя го хвана за ръцете, желаейки да му попречи, и извика на английски:
— Фриц! Фриц! Не забравяйте какво ми обещахте последния път! Казахте ми, че онова никога няма да се повтори! Той ще мълчи! Той няма да ви издаде!
— Вие сте луда, Елиза! Вие ще ни погубите! Той видя толкова много! Пуснете ме!
Той я избута настрани, с две крачки се намери до прозореца и замахна с големия нож. Аз вече се бях спуснал от другата страна и като се държах с една ръка за перваза, висях във въздуха. Тогава той ме удари. Почувствувах тъпа болка, пуснах се и паднах в градината. Веднага скочих на крака и с всички сили се спуснах да бягам между храсталаците, тъй като отлично разбирах, че опасността продължава да ме грози. Изведнъж почувствувах невероятна слабост, погледнах ръката си, която ме болеше, и едва сега видях, че ми липсва палецът, а кръвта шуртеше. Спрях, за да си превържа раната с кърпа, но в ушите ми нещо забуча и паднах в безсъзнание сред розовите храсти. Не зная колко време беше минало, но когато се свестих, луната беше залязла и настъпваше светло утро. Дрехите ми бяха мокри от росата, а целият ми ръкав беше напоен с кръв. Болката ми припомни случилото се и скочих на крака, с желание да продължа да тичам. За мое учудване, когато се огледах наоколо, не видях нито къщата, нито градината. Бях лежал край някакъв жив плет близо до железопътната линия. Наблизо се виждаше голямо здание, което се оказа самата гара, на която бях пристигнал снощи. Ако не беше страшната рана, можех да реша, че всичко е било само кошмар.