Даниел Стийл
Паломино
На ТАДИЪС с любов
1
Присвила клепачи срещу пронизващите пориви на вятъра, Саманта се втурна по стъпалата на къщата от кафяв пясъчник на Източна шейсет и трета улица. Дъждът бързо преминаваше в суграшица, шибаше лицето и боцкаше очите й. Сякаш за кураж, тя издаде кратък мъркащ звук, сетне спря задъхана, борейки се с бравата — ключът отказваше да се превърти. Най-сетне вратата се отвори и Саманта се гмурна в топлината на вестибюла. Постоя за миг там, отърсвайки влагата от дългите си сребристоруси коси.
Те бяха необикновени, като сребърна грива, примесена с фини златни нишки. Ленена перука, така й викаха като малка и тя много се сърдеше, ала през пубертета и ранната младост косите й се превърнаха в обект на всеобщо възхищение. Сега Саманта беше на трийсет години, бе свикнала с тях и се смееше, когато Джон й казваше, че прилича на принцеса от приказките, а сините очи заискряваха на красивото й, изящно ъгловато лице, така контрастиращо с пищния бюст и леко закръгления й ханш. Краката й бяха дълги и тънки.
Тя бе жена на хилядите контрасти: огромните весели очи с остър и проницателен поглед, бяха в контраст с пълните чувствени устни, тесните рамене, едрите гърди, дългите грациозни ръце; нежният глас бе в контраст с интелигентната прецизност на думите й. Човек някак си имаше чувството, че Саманта Тейлър би трябвало да говори по южняшки провлачено, да се изтяга морно на плюшено канапе в подчертаващо формите й неглиже, обточено с пух от марабу. Вместо това тя не се разделяше с дънките и се носеше с широка крачка из стаите. Беше изпълнена с енергия и живот… само че не и тази вечер, не и през последните сто вечери.
Както при всяко прибиране от края на август насам, Саманта застана тихо, неподвижно, в очакване, а дъждът бавно се отцеждаше от косата й… Ослушваше се… но за какво? Тук вече нямаше никого. Тя бе сама в старата каменна къща. От шест месеца собствениците се намираха в Лондон и бяха дали мезонета си под наем на свой братовчед, който почти не се свърташе вкъщи. Кореспондент на „Пари мач“, той прекарваше повече време в Ню Орлиънс, Лос Анжелис и Чикаго, отколкото в Ню Йорк. Отгоре имаше още един етаж, домът на Саманта… на Саманта… сега само неин, макар че някога беше на Саманта и Джон. Апартаментът, който бяха подредили заедно с толкова любов и старание до последния елегантен сантиметър, по дяволите. Леко свъсила вежди, тя отново се замисли за това, остави чадъра във вестибюла и бавно тръгна нагоре по стълбите. Сега мразеше да се прибира вкъщи и успяваше да нагласи нещата така, че всеки ден да си идва все по-късно и по-късно. Тази вечер бе успяла да отложи този момент почти до девет часа, предишната — още по до късно. Дори не беше гладна. Не чувстваше глад още откакто бе чула новината.
— Ти какво? — погледна го ужасено Саманта. Бе непоносимо гореща августовска вечер, климатичната инсталация не работеше и въздухът бе тежък и неподвижен. Бе слязла да го посрещне на входната врата само по бели дантелени гащички и малък лилав сутиен. — Да не си луд?
— Не. — Скован, напрегнат, той отвърна на погледа й. Едва сутринта се бяха любили. А сега, красив и рус като викинг, Джон изглеждаше някак… недосегаем. Като човек, когото дори не познава. — Не мога да те лъжа повече, Сам. Трябваше да ти го кажа. Налага се да си отида оттук.
Сякаш изминаха часове, а тя само го гледаше, без да пророни дума. Не можеше да повярва, че той говори сериозно. Сигурно беше шега. Ала Джон не се шегуваше. Смахната работа, беше убийствено сериозен. Личеше си по измъченото изражение на лицето му. Сам тръгна бавно към него, но той поклати глава и отвърна очи. За пръв път, откакто й го каза, тя почувства жалост към него, пронизваща остра болка. Но защо го съжаляваше? Защо? Как можеше да му съчувства след онова, което току-що й бе причинил?
— Обичаш ли я?
Той не отвърна нищо, само раменете, които бе обичала толкова много, се затресоха още по-силно. Съчувствието й започна да се изпарява, в душата й закипя ярост и тя пристъпи към него.
— Отговори ми, по дяволите! — Удари го силно по рамото, той се обърна и я погледна в очите.
— Да. Така ми се струва. Не зная, Сам. Зная само, че трябва да си отида оттук за известно време, да си изясня нещата.
Тя закрачи из стаята, спря чак в далечния край на изящния френски килим, пъстър като цветна градина под босите й крака. Имаше теменужки и малки опушено червени рози, и хиляди други, дори още по-дребни цветя — толкова дребни, че трябваше да се наведеш, за да ги видиш. Общото впечатление бе за пастелно розово, червено и мораво, топъл преход към нежнорозовото, мораво и наситено сивкавозелено на диваните и фотьойлите, изпълващи просторната, тапицирана с дърво стая. Последният етаж на старата къща от кафяв пясъчник беше техен. На Саманта й бе отнело две години да го подреди с хубавите мебели стил Луи XV, които двамата с Джон купуваха от антикварни магазини и на разпродажбите в „Сотби Парк Бернет“. Материите бяха все френски, вазите — винаги пълни със свежи цветя, картините — импресионистични: определено европейско, много елегантно жилище. При все това то излъчваше уют и топлота, като самата Сам.