3
Пътят до другия край на страната мина спокойно. Под тях пейзажът се сменяше като частите на съшит от разноцветни парцали юрган. Грапавата кафява материя на зимните ниви преминаваше в кръпки от снежнобяло кадифе, а когато стигнаха западното крайбрежие, започнаха да се мяркат наситените атлазенозелени и ослепително сини петна на нижещите се долу езера, гори и поля. Накрая, приветстван от огнения залез, самолетът се приземи в Лос Анжелис.
Саманта протегна дългите си крака, после ръцете. По-голямата част от пътя бе прекарала в дрямка и сега гледаше навън през илюминатора и се чудеше защо е дошла. Какъв смисъл имаше да изминава целия този път до Калифорния? Какво очакваше да намери тук? Стана и отметна дългата си руса грива, изпълнена от съзнанието, че е сторила грешка. Вече не бе на деветнайсет. Беше глупаво да се мотае в някакво ранчо и да се прави на каубой. Тя бе жена с отговорности, имаше свой живот, изцяло съсредоточен около Ню Йорк. Но какво й принадлежеше там в действителност? Нищо, абсолютно нищо.
Въздъхна, като видя, че останалите пътници започват да слизат, закопча палтото си, взе ръчната чанта и се присъедини към редицата. Носеше подплатено с овча кожа тъмнокафяво велурено палто, дънки и шоколадови кожени ботуши от „Селин“. Голямата чанта бе в същия цвят, на дръжката й бе преметнат червен копринен шал. Тя го издърпа и го върза свободно около врата си. Дори с тревожно свъсените вежди и делничното облекло, което бе избрала за пътуването, Саманта беше поразително красива и мъжете заобръщаха глави, когато тръгна към вратата на гигантския самолет. Никой от тях не бе я забелязал по време на петчасовия полет, защото бе ставала веднъж, и то само за да измие ръцете и лицето си преди късния обяд, който им бе сервиран. През останалото време просто бе седяла на мястото си зашеметена, уморена, полузадрямала, опитвайки се отново и отново да разбере защо им бе позволила да постъпят така с нея, защо се бе оставила да я уговорят за това пътуване на Запад.
„Приятно прекарване. Благодарим, че летяхте с нас…“ Шпалирът от стюардеси пропя в хор познатите думи, Саманта им се усмихна и след миг вече стоеше насред аерогарата на Лос Анжелис. Заозърта се дезориентирано, чудейки се накъде да тръгне и дали ще я открият. Изведнъж бе започнала да се съмнява дали изобщо някой ще я посрещне. Каролайн бе казала, че най-вероятно от летището ще я вземе управителят Бил Кинг, а ако той е зает, ще дойде някой друг от ранчото. „Просто се огледай, няма начин да го пропуснеш, не и на тази аерогара.“ Старата жена се бе разсмяла тихо, Сам също. В залата, пълна с клиентки на „Вюитон“ и „Гучи“ в сандали от златно ламе, в кожи от норка и чинчила или оскъдни сутиенчета и разкопчани до пъпа блузи, едва ли щеше да е трудно да се открият Стетсънът, каубойските ботуши и дънките на работник от ранчо. Още по-необичайни щяха да са походката, тъмният загар и цялото излъчване на Бил, докато смутено си пробива път през ексцентрично издокараната декадентска тълпа. От предишните си посещения в ранчото Сам знаеше, че във външния вид на работниците няма нищо декадентско. Те бяха яки, добри, трудолюбиви мъже, влюбени в онова, което вършат, и обладани от почти мистична привързаност към земята, на която работят, към онези, с които работят, и към добитъка, който отглеждат с такава грижовност. Те бяха от хората, които Саманта винаги бе уважавала, но определено твърде различни от всички, които бе свикнала да среща в Ню Йорк.
Както стоеше и наблюдаваше обичайната суетня на аерогарата, тя внезапно разбра, че още щом стъпи в ранчото, ще се почувства щастлива. Може би тъкмо това й бе нужно в края на краищата.
Докато се оглеждаше за надписа „Получаване на багажа“, някой я хвана за лакътя. Обърна се сепнато и видя високия жилав стар каубой с широки рамене, когото веднага си спомни от своето посещение преди десет години. Стърчеше с цяла глава над нея, очите му бяха като късчета синьо лятно небе и на набразденото му като земята лице светеше незабравимата ведра усмивка. Той докосна шапката си и я сграбчи в силната си мечешка прегръдка, заливайки я с неповторимо усещане за топлота. Това бе Бил Кинг, мъжът, който ръководеше ранчото още откакто Каролайн го бе купила преди трийсетина години. Беше на шейсет и няколко, слабо образован, но с огромни запаси от знания, забележителна мъдрост и безкрайна сърдечност. Бе я очаровал още от първия миг, двете с Барбара го почитаха като мъдър чичо и той подкрепяше всичките им начинания. Бил Кинг бе дошъл с Каролайн на погребението на Барбара и бе стоял дискретно зад членовете на семейството с обляно в сълзи лице. Ала сега, грейнал в усмивка, той нададе радостен вик и огромната му ръка стисна раменете й още по-силно.